Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Агарот размърда криле.
— Щом ме има на този свят, значи имам и това право — възрази Дюна. — Силата, която притежавам, ми го дава. И защо си мислиш, че можеш да ме спреш, Конквилас?
— Защото ще те прострелям смъртоносно.
Тя се усмихна.
— А после баща ми ще ме направи отново и ще изпепели този свят заради постъпката ти. Този разговор взе да ми омръзва, стрелецо.
— Фиорел няма да унищожи този свят — възрази Конквилас. — Склонен съм да вярвам, че има планове за него.
Тя повдигна вежди.
— Склонен си да вярваш?
Агарот продължаваше да се приближава. Скоро щяха да са в обсега на камшика.
— Освен това си мисля, че ако умреш, той няма да те създаде наново — добави Конквилас. — Той не те обича, Дюна. Дразни се от похотта ти. А и с идването си тук си изложила на риск твърде много от твоя вид.
Изведнъж лицето ѝ се разкриви в гневна гримаса.
— Как смееш?! — извика тя. — Ти… един простосмъртен! Ти… — Тя се задави и изръмжа. — Как смееш да ме поучаваш? Аз съм богиня!
И размаха бича, за да порази лъконосеца.
Конквилас пусна стрелата.
Тя изсвистя, улучи Дюна точно между очите и мина през главата ѝ. Войникът я чу да свисти в небето нататък. Миг след това богинята рухна по очи върху извития лък на седлото.
Без волята ѝ да поддържа формата му, Агарот се разпадна на съставните си части. Истински потоп от кости, драконова плът и трупове се посипа по земята.
Войникът гледаше зяпнал от почуда.
— Ти я уби!
— Беше твърде самоуверена да смята, че няма да го направя.
— Уби божество!
— Ентропат — уточни Конквилас. — Но млад и не особено силен. Аз самият съм доста по-стар от Дюна.
— Но тя е дъщеря на съзидателя!
Конквилас кимна и призна:
— Да. Малко е неудобно.
Войникът не можеше да откъсне поглед от тялото на богинята сред останките от драконови черва и трупове на войници, избити при обсадата на Араш — хора, най-сетне намерили покоя на смъртта.
— Какво според теб ще направи Фиорел? — попита той.
— Не зная какво ще направи — отвърна Конквилас, втренчил поглед в лъка си. — Фиорел е ужасен заядливец. Сигурно има планове за този свят и вероятно и за мен. Може да се опита да ми види сметката още утре, или след триста години. Или просто да забрави за случката. Дюна винаги му е създавала проблеми.
— Нима вярваш, че ще си затвори очите пред това, което направи?
Конквилас сви рамене и отвърна:
— За всеки случай ще си събера стрелите.
272 години по-късно
1.
Момичето под водата
Намираше се в плитък циркус, заобиколен от гранитни скали — приличаха на гигантски чудовищни вълни. Заснежените им върхове сияеха на светлината на милиарди звезди — на съзвездия, разпръснати из космическия небосвод като стъклен прах. Въздухът бе пронизващо студен, толкова мразовит, че сигурно съвсем скоро щеше да умъртви белите ѝ дробове. Тя чуваше шума на ручеите откъм планината и свистенето на вятъра, вдигащ снежен прах над планинските склонове. Отгоре, подобно на дъжд, се сипеха дребни кристали, блещукащи на фона на черното небе и звездите. Тя си пое въздух и едва не се задави.
Основата на циркуса бе изкуствено изравнена и прокопана така, че по краищата се виждаха дълбоки вдлъбнатини. Всяка бе напълнена с отрова от различно море и осветена отдолу. Изкуствените езера сияеха като отворите на химична фурна. Тя разпозна червеникавия оттенък от Море Регис — Морето на кралете, и воднистозеления на Злачно море, а по-нататък светлокафеникавия на Море на светлините. Но имаше и още водохранилища с отрови, непознати за нея, кладенци, облицовани с хромирани плочи, над които мъждукаха разноцветни сияния.
В центъра на скалната конструкция, подобно на изхвърлена на брега и прекатурена на една страна ладия, се издигаше колиба от драконови кости. От вътрешността ѝ се процеждаше призрачна светлина, хвърляща наоколо издължени танцуващи сенки. Някой или нещо се движеше вътре и ѝ се стори, че дочува звук, като от хлъзгащо се по стомана точило. После вятърът се усили и заглуши звуците.
Янти направи няколко крачки към колибата и спря.
Вдлъбнатината вдясно от нея бе пълна с кехлибарена течност. На няколко лакътя дълбочина видя превита фигура — по-скоро труп, отколкото човек. Беше гол до кръста, стиснал кокалените дръжки на рало, чийто стоманен лемеж бе заровен в калното дъно. Кожата му бе млечнобяла, косата му се рееше като черна пяна. Всеки път, когато стигаше стената на своя затвор, той обръщаше ралото и продължаваше да оре в обратна посока. По ъглите на помещението бяха окачени перлени фенери, хвърлящи върху зиданите стени зловещи сенки. Янти се приведе, за да погледне мъжа отблизо. Струваше ѝ се познат.