Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Вакуумна стрела?
Войникът бе чувал за подобни магьоснически изобретения. Разправяха, че били изработени точно сто и единайсет подобни стрели. Сто и една от тях били изгубени безвъзвратно, изстреляни през света или пратени в небесата. Една имало в двореца на императора на Златното царство Джи-Кай. Взел я от пиратски вожд, като дал за нея една десета от империята си — район с размерите на малка страна. Другите девет държал Конквилас.
И една от тях в момента бе насочена към чудовището в пустинята.
Конквилас пусна стрелата и тя литна, придружена от пукот и дъжд от черни и бели искри.
Попадна точно в главата на чудовището и изчезна. Макар че не виждаше какво става, войникът предположи, че ще пробие черепа на зловещото създание и ще излети от другата страна. После ще продължи вечно да следва същата траектория — през Аламските планини на далечния хоризонт и нататък, към безкрайната пустош на небето, докато не стигне до края на космоса и не се прехвърли отвъд него.
Чудовището нададе оглушителен рев, извърна глава към тях и оголи зъби. Сега вече и чуждоземната кралица, Дюна, дъщерята на Фиорел, също насочи вниманието си към войника и неговия спътник. Размаха камшика над главата си и от надвисналите облаци към него се стрелнаха светкавици.
— Ще ми се обидиш ли, ако реша да избягам? — попита войникът.
— Ти си човек — отвърна Конквилас.
— Мислех, че вакуумната стрела може да спре всекиго.
Лъконосецът не откъсваше поглед от Дюна и нейното чудовище. Агарот бе истински водовъртеж от помръдващи трупове и метал — огромна надаваща вопли машина, която се извисяваше над песъчливата равнина и ниските шубраци. Гигантските му копита се забиваха дълбоко в калната почва, докато се приближаваше към тях с обезпокоителна бързина.
Конквилас изстреля нова стрела. Тя профуча над глинената стена и уцели приближаващия се звяр. Този път мина през гърдите, където — вероятно — трябваше да се намира сърцето. Но и сега поражението остана без последствия. Земята се тресеше — Агарот се носеше към тях с нарастваща бързина.
Войникът погледна към колчана. Странно, но му се стори, че вътре има повече от девет стрели.
— Колко такива имаш? — попита той.
— Достатъчно — отвърна Конквилас, извади поредната стрела и я нагласи на тетивата.
— Не знаех, че са останали толкова много на този свят.
Конквилас прати трета стрела към богинята и нейното чудовище и улучи звяра в лявото око. Агарот изрева и блъсна въздуха с копито, но дори не забави ход. Сега, когато ги деляха не повече от триста метра, другите войници откриха огън с топовете и оръдията. Въздухът се изпълни с дим, земята се тресеше.
— Събирам ги — отбеляза Конквилас.
— Стрелите? Отвъд края на света?
Конквилас отново вдигна вежди.
— За щастие извън пределите на космоса времето не съществува — обясни той. — Вакуумните стрели винаги са там. — Изстреля четвърта стрела, сетне пета и шеста в бърза последователност, но всяка преминаваше през чудовището, без да му причини вреда. Конквилас се намръщи. — Въпреки това не е чак толкова лесно да ги взема. Понякога ми отнема стотици години да ги намеря, затова не обичам да ги пилея напразно.
— Колко ти останаха?
Лъконосецът свали лъка, втренчил поглед в приближаващия се противник. Дюна и чудовището бяха само на двеста метра от тях. Повечето от останалите войници в двора бяха зарязали оръдията и бягаха назад въпреки нарежданията на командирите да останат по местата си. Конквилас не обръщаше внимание на царящата наоколо суматоха. Вниманието му бе насочено към врага.
— Изглежда, Агарот няма мозък и жизненоважни органи — промърмори той. — Не е живо същество в смисъла, който познаваме. Но ако е абстрактно творение, би трябвало да е формиран с волята на своя ездач. И там се крие проблемът. Ако искам да го унищожа, боя се, че това ще породи тежки последствия. Трябва ми време, за да потърся по-добро решение.
Бръкна в джоба на подплатената си туника, извади сребърна свирка и я наду. Не последва звук, поне такъв, какъвто войникът очакваше да чуе.
Но чу крясъците, които скоро изпълниха небето.
— Дракони! — извика той.
Крилатите змии навярно бяха дебнали над гръмоносните облаци. Бяха три, огромни чудовища с метални шлемове с рога и шипове и тъмни метални брони, скриващи люспестата им кожа. Истински бойни дракони — ако въобще бе имало други. И сега, по заповед на Конквилас, те се стрелнаха от небето право към приближаващия се противник.
— Да’ле не кустол — прошепна Конквилас. — Не кустол.
— Какво значи това? — попита войникът.