Изкуството на лова

— Прилича на дракон! — ахна войникът.

За не повече от сто удара на сърцето Агарот се превърна в зловещо подобие на крилатата змия. Размаха ципестите си криле и се издигна във въздуха. Около него се надигна вятър, носещ облаци прах и шубраци над земята.

Бойните дракони на Конквилас не се поколебаха нито за миг, а се нахвърлиха върху чудовището със зъби и нокти.

— Не кустол! — извика Конквилас.

Но беше твърде късно. Още щом доближиха ездачката и зловещото творение под нея ги сполетя ужасна участ. Ентропичното чудовище ги погълна. В един миг драконите и чудовището бяха вкопчени в свирепа борба, в следващия драконите изчезнаха в туловището. Войникът мярна безпомощно пърхащи червени криле, прощално помахване на опашка… и след миг около богинята имаше само празно пространство.

А Агарот продължаваше да расте. От раменете му се подадоха две шии с глави и зинали пасти, тракащи с черни зъби. Той извърна облещените си очи към мъжете в двора.

— По дяволите! — изруга войникът.

— Бягай — каза Конквилас.

— Ами ти?

Дюна и чудовището се носеха над земята към тях. Войникът успя да различи в предните крайници на Агарот човешки останки, кости и ципи от дракон. Разкривени от ужас лица гледаха света около тях и надаваха отчаяни викове. А зад гърба на чудовището се бе образувала истинска стена от пясък, бушуваща пустинна буря.

Сега вече побягнаха не само войниците, но и техните командири, ала Дюна, изглежда, дори не ги забеляза. Тъмните ѝ очи бяха втренчени в Конквилас.

А той само повдигна вежди.

— Дъще на Фиорел! — провикна се ловецът. — Спри или ще умреш!

Чудовището изви надолу криле, блъсна въздуха и забави полет. Трите му шии се гърчеха като дебели люспести змии, от устата му излизаше зловещо съскане. Възседналата го Дюна отметна глава и се разсмя.

Имаше бледа кожа и изумително красиво лице, с изящно извити вежди, ала въпреки всичко видът ѝ вселяваше ужас. В очите ѝ нямаше нищо човешко — само сурова и необуздана нечовешка мощ. Бронята ѝ бе като лъскаво огледало, плътно прилепнала, оформяща малките ѝ гърди. Камшикът ѝ пукаше непрестанно и оставяше във въздуха тъмни струйки дим. Косата ѝ се вееше назад като копринено погребално було, повдигано от ветрове, каквито сякаш нямаше в този свят. Ръката, стискаща лъка на седлото, бе татуирана с мънички руни, наподобяващи кървави бразди. Между тях имаше още драскотини, като че се бе опитвала да разчеше мястото с надписите. На лявата си ръка носеше пръстен, който изглеждаше изработен само от бяла светлина.

Менящото формата си чудовище сведе глава към Конквилас.

— Предупреждавам те, Дюна — каза със спокоен глас Конквилас.

— Още не е късно да помолиш за милост — отвърна тя. — Коленичи и склони глава и тогава може би ще сложа край на живота ти, вместо да го продължа. — Изплези език, сякаш опитваше вкуса на въздуха. — Но успехът на молбата ти ще зависи от това доколко си успял да ме забавляваш, лорд Конквилас.

— Нямам сметки за уреждане с теб, Дюна. Но ти не бива да си в това измерение. Прибери се у дома, инак не ми остава друго освен да те спра.