Пред вратите на мрака [bg]

Един от малкото радостни моменти през тази година бе завръщането на Брандос предния месец. Беше пристигнал от Новиндус заедно със съпругата си Саманта. Но дори тази неизменно ведра и жизнерадостна жена не бе успяла да разсее царящото в замъка мрачно настроение.

Пъг и неговият оцелял син Магнус на няколко пъти заминаваха и се връщаха и когато бяха тук, водеха с Амиранта доста интересни разговори. Чародеят бе принуден да признае, че е разширил значително познанията си за демоните и демонското царство — много повече, отколкото през последните петдесет години самостоятелни проучвания. Нерядко се оказваше, че разполагат с идентична информация, но магьосниците не бяха оценили значението й и той често помагаше на Пъг да погледне на събраните данни по нов начин.

Но тези срещи ставаха все по-редки — Пъг и Магнус трябваше да пътуват по задачи, свързани с дейността на Конклава, все по-често. Амиранта и Брандос нямаха официална покана да се присъединят към тяхната организация, но съществуваше неизказано споразумение, че са част от нея, независимо дали го искат, или не. Амиранта не се съмняваше, че магьосниците разполагат със средства да го спрат, ако реши да напусне острова с някое важно сведение, макар изобщо да не му бе хрумвала подобна мисъл.

Стана и се протегна, после кимна към малкото прозорче, за да покаже на Брандос, че трябва да погледне навън. Старият боец остави кожената подплата на ризницата, която бе почнал да кърпи, и се приближи до приятеля си. Макар да бе по-младият от двамата, вече изглеждаше с десет години по-възрастен от чародея.

— Какво?

— Дъждът скоро ще спре — отвърна Амиранта, загледан в сумрачното небе.

— Скучно ли ти е?

— От доста време — рече чародеят. — Когато дойдох тук, бях изпълнен с ентусиазъм. Нямах търпение да се запозная с моите колеги, да споделя знанията си с тях, да намеря сродни души и в началото наистина беше така, но после… Какво ми остана сега?

— Деца.

Амиранта се усмихна. Магьосниците, които бяха останали тук с Пъг и сина му Магнус, не бяха съвсем деца, но в сравнение с Амиранта едва ли можеха да се нарекат и възрастни. Пъг бе по-стар дори от него, както и мнозина други, които идваха или заминаваха от този остров. Миранда, жената на Пъг, бе една от тях и внезапната й смърт бе за Амиранта горчиво напомняне, че дори дългият живот не означава безсмъртие.

— Деца — повтори той. — Може и да не са, но повечето още се учат. Никой от тях няма повече от двайсет години практика.

Брандос се върна на столчето и отново се захвана с подплатата.

— Питам се, къде ли изчезнаха по-старите?

Амиранта не откъсваше очи от прозорчето.

— Тъй де. — Той наклони леко глава. — Готов съм да изляза навън.

Брандос въздъхна.

— Добре, ама за кратка разходка. Сигурно ще ми се отрази добре. — Погледна приятеля си и добави: — Саманта каза, че напоследък съм бил раздразнителен като събудена от зимен сън мецана, та предполагам и на двамата ще ни е от полза.