Съкрушени

— Университетът? В Ню Йорк? — Спенсър плесна с ръце. — Толкова ще е забавно! Можем да посещаваме различни ресторанти, да отидем в Сентръл парк, да гледаме някой мач на Янките…

— Не, Спенсър, не университетът Колумбия. Страната Колумбия.

Спенсър примигна.

— В Южна Америка? — Рифър кимна. — Ами това също е яко. Не е чак толкова близо, но не след дълго пак ще се върнеш. — Тогава тя забеляза вцепененото изражение на лицето му. — Нали ще се върнеш?

Рифър си пое дълбоко дъх.

— Сигурно няма. Отваря ми се невероятната възможност да работя с един ботаник, доктор Диаз. Той е нещо като рок звезда в своята област. Винаги съм искал да работя с него — всички искат — но поеме ли те той, няма напускане. Не съм ти го споменавал досега, защото шансовете не бяха големи. Но преди два дни получих писмо, в което той ми предлага мястото. Обучението е двегодишно. Ще се наложи да отложа Принстън, докато не го приключа. — Той отметна една от растите си през рамо. — Честно казано, така или иначе смятах да отложа Принстън — мисля, че имах нужда от няколко години за… нали се сещаш, да поживея. Но след това срещнах теб и…

Безброй мисли се въртяха в главата на Спенсър. Научил е за това преди два дни? През последните два дни те бяха разговаряли много по телефона. Той не беше обелил и дума за това.

И две години… леле. Това си беше адски много време.

Тя се облегна на стола.

— Добре. Въпреки това е невероятно. Кога потегляш? Все още имаме време, за да бъдем заедно, нали?

Рифър загриза нокътя си.

— Доктор Диаз пише, че има нужда от човек колкото се може по-скоро, затова потеглям довечера.

— Довечера? — Спенсър замига учестено. — Не можеш ли да го отложиш малко? Надявах се, че ще дойдеш с мен на бала. — Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си.

По лицето му си личеше, че ще отговори с не.

— Наистина ме искат още сега. Освен това, Спенсър, не съм съвсем сигурен, че трябва… нали се сещаш… да се чакаме.

Спенсър се почувства така, сякаш някой беше изсипал на главата й кофа с лед.

— Чакай малко. Какво?

— Много си падам по теб. — Рифър не смееше да я погледне в очите. — Но това са две години. Не ме бива много във връзките от разстояние. След като приключа, двамата може да сме съвсем различни хора. Не искам да те обвързвам, разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да се обвързваш! — отвърна гневно Спенсър.

Рифър гледаше пода.

— Разбирам, че това ти подейства като шок. Но исках да ти го кажа лично. Затова дойдох чак до тук, макар че трябва да си приготвям багажа. — Той погледна часовника си. — Всъщност май трябва да тръгвам.

Спенсър го гледаше безпомощно как се отдалечава към входната врата. Толкова много неща искаше да му каже, но устата й просто не можеше да произнесе думите. Значи това беше? И наистина ли искаш да ме накараш да се чувствам виновна заради това, че те накарах да дойдеш чак дотук? Ами всичките романтични есемеси? Ти си онзи, който ме преследваше!