Вещици тризначки - Сексът и вещицата ясновидка

колкото да го опровергаеш.

- Не, по дяволите. Ти ме изхвърли. Два пъти. Освен това ти губиш двойно.

- Я пак?

- Ще ми се.

Кинг застина. След като призна, че обича да чука, трябва да има предвид… Нем,

не би могла. Боже, имаше нужда от жена. Която и да е жена… освен тази. Тя беше

откачена… която можеше да донесе покой?

- Какво искаш да кажеш с двойната загуба?

- Ще изгубиш баса. Вместо да те унизя, аз просто ще си седя тук и ще си чакам

превоза към дома.

- Седем часа?

- По-добре дълбокото синьо море, отколкото дявола.

Точно от каквото се нуждаеше, огнена, опърничава досадница да цупи пълните

си, прелъстителни, готови за целувки устни към него. Никога не бе виждал лице, което

да изглежда едновременно толкова невинно и прелъстително.

Кинг отиде до нея и я грабна отново на ръце. Без усилие. Бе започнало да му

харесва да я пренася през прага… което идеше да рече, че би трябвало да я метне като

жива граната.

Тя го погледна в очите.

- Казах, че мразя да ме докосват.

- Разбира се. Затова се бориш, нали?

Като по даден сигнал тя започна да се съпротивлява, но в най-добрия случай само

символично се дърпаше, а в най-лошия – прелъстително… или беше обратното? Кинг

се впусна в упражнението да я удържа, доколкото тя му позволяваше, докато всяка

нейна извивка и вдлъбнатина не се отпечатаха в сетивната му памет без да

споменаваме физическите му усещания. Тя искаше да е вътре и проклет да бе, ако и той

не я искаше там. Не. Той искаше подробности за внезапната й поява… и физическите й

данни… и искаше той да бъде вътре… в нея.

По дяволите, така беше!

Пусна я като да беше горещо блюдо – точно каквото си беше – и когато се

приземи върху палето със стиропорена изолацията, тя подскочи и изруга.

- Ти си същинска фурия – каза той, разтърквайки бедрото си, където го бе

изритала. – Мисля, че ще посинее.

Тя се изстреля на крака.

- Много жалко; исках да ти пусна кръв. – Тя отметна русите си къдрици от очите

си и, също като вещица от Салем, го омагьоса – него и всеки друг мъж – гърдите й се

повдигнаха, когато си пое въздух.

- Хей – рече той, откъсвайки поглед. – Тихо е. Проклет да съм, ако призрачният

вой не спря. Кърт беше прав. Иди, че разбери. Без каращи се работници. Без виещ

вятър.

- Виещ вятър? – Като котка, докопала сметаната, фурията се ухили, почти

поваляйки го на метафоричния му задник. – О, това не беше вятър – каза тя, твърде

самодоволна за неговото спокойствие. – Да не мислеше, че това е вятъра? Не, не, не, не,

не. Това е един могъщ и много разбеснял се призрак. Чух, че е била много способна

вещица навремето.

Кинг се изсмя. Хората му – не.

Той протегна ръка, въпреки предупреждението в главата му, но явно не можеше

да се спре.

- Кинг Пакстън, а ти си?

- Все пак е Кинг? Бъзикаш ли ме? Но не Конг, нали?

Хората му се усмихнаха, но Кинг щракна с пръсти и те се върнаха на работа. Той