Черният списък

Тук работата бе малко по-различна. И парашутът се връзваше с въже за катер, но човекът още от брега излиташе във въздуха и десет минути летеше на ужасяваща височина над морето. После катерът се връщаше до брега, намаляваше скоростта на точно определено място и плажният парашутист попадаше право в прегръдките на инструктора, който го улавяше и внимателно го поставяше на пясъка. Ирочка ужасно искала да опита, но Татяна категорично й забранявала това развлечение.

— Докато ти летиш, ще умра от страх за теб — казвала доскоро. — Да не искаш да падна в несвяст?

А и десетте минути летателно удоволствие стрували сто хиляди рубли или двайсет долара, тъй че това донякъде възпирало пестеливата Ирочка.

— Приятели, мисля, че доста се заседяхме вкъщи. Трябва да престанем с това безкрайно лапане и да се поразходим. Хайде да отидем до морето! — предложи Мазаев.

Бързо разтребихме масата, измихме чиниите, облякохме се по-топло и тръгнахме към плажа. Вятърът беше гаден, въздухът — влажен, небето — мрачно, а и настроението ни не бе твърде весело, макар и по различни причини. Но всички дружно се преструвахме, че се веселим и ликуваме, като целия народ в известната „Попътна песен“ на Глинка. По пътя купих от някакъв павилион две бутилки шампанско и заявих, че трябва непременно да ги изпием на плажа, сред шума на вълните. Предвидливата Ирочка веднага започна да търси по витрините на павилиони и магазини евтини пластмасови чашки. Най-сетне намерихме чашки, след което купихме и няколко шоколадчета за мезе.

Плажът бе съвсем пуст и мрачен. Пясъкът, толкова топъл и златист в хубавите дни, сега бе студен и сив, а дългите редици празни дървени скари под сенниците, кой знае защо, напомняха казарма. Ние бавно поехме по лепкавия пясък към скарите, за да се разположим по-удобно и да отворим шампанското.

— То сигурно е топло — предположи Ирочка.

— Аз обаче ще го сложа във водата, след петнайсет минути ще стане точно каквото трябва да бъде — отговорих й весело и с бодра крачка тръгнах към морето.

Свалих обувките си, приклекнах и тъкмо бях започнал да заравям бутилките в студения пясък досами водата, когато чух зад гърба си вик:

— Лиля! Не пипай!

Рязко се извърнах и видях как детето ми пъргаво се е завтекло към една от скарите, а Юра Мазаев с два огромни скока го настига и го хваща за ръката. Забравил за бутилките шампанско, хукнах към тях.

— Какво стана? — попитах, задъхан.

— Там някой си е забравил книгата — жално отговори Лиля. — Исках само да я видя. Честна дума, знам, че не бива да се вземат чужди неща, но аз не завинаги, а само да я видя…

— Лилечка, иди при леля Таня — ласкаво каза Мазаев и побутна Лиля към нашите дами. — Поискай им по едно шоколадче за мен и за татко ти.

Когато Лиля се отдалечи на безопасно разстояние, Юра тихо каза:

— Извинявай, Слава, не си мисли, че съм паникьор. Но в Афганистан се нагледах на какви ли не ужасии. След онова, което научихме и видяхме тук, изтръпвам от всичко. Иди при момичетата и гледай да не идват насам. Аз ще видя какво е това. Дай боже да съм сгрешил.