Фантомът на паметта

— Извинете, за бога, но се изгубих в гората и вашата дъщеря любезно ми помогна да се измъкна оттам. А сега я помолих да ми покаже място, където мога да си почина и да се подсуша.

Жената мило се усмихна:

— Доста е далеч. Елате у нас — ще се подсушите и ще си починете. Тъкмо се канех да нахраня децата за вечеря.

Приех предложението с благодарност. И действително — вече нямах сили да ходя някъде далеч, а жената ми хареса… Тя наистина беше красива. И гласът ѝ беше толкова приятен и някак кадифен, но в същото време в него се прокрадваха и звънки нотки. Сякаш звучеше виолончело в дует с алт. Исках непременно да сложа точно такъв дует в новата си опера, която се надявах да напиша по време на почивката си след престоя ми в болницата.

Влязох през гостоприемно разтворената врата. Да, моята нова позната не живееше в разкош. Мебелите бяха стари, макар и старателно почистени, толкова старателно, че дори на места боята беше паднала. Избелелите тапети свенливо бяха замаскирани с множество репродукции, поставени в евтини рамчици. Забелязах и няколко картини, които бяха оригинални и според мен — съвсем нелоши. И нито една снимка.

— Казвам се Ана. — Домакинята ми протегна ръка. — А вие можете да не се представяте, познах ви. Впрочем снощи по телевизията показваха последния ви мюзикъл — „Падналият ангел“.

Аз докоснах пръстите ѝ и неволно потръпнах: бяха ледени и някак безжизнени. Сякаш сред буйството на рояла и струнните инструменти чух протяжния звук на тръба.

— И хареса ли ви моят „Ангел“? — изтърсих първото, което ми хрумна, за да скрия смущението си, макар че обикновено никога не задавах такъв въпрос. Какъв смисъл имаше да питам? Дори човек да не харесваше моята музика, от любезност щеше да започне да пее дитирамби.

— Музиката много ми хареса, но всичко останало е под всякаква критика — отвърна Ана със спокойна усмивка. — Елате с мен, ще ви покажа къде е банята и ще ви дам чиста кърпа и топъл халат.

Интересно — какво друго можеше да не ѝ хареса, след като нямаше претенции към музиката? В мюзикъла най-важното беше музиката, а също и вокалът, но по тази линия, доколкото знаех, всичко беше наред, във всеки случай — поне в постановката, която направиха за телевизията. Бях на няколко от репетициите и гласовете, които чух, ми се сториха повече от подходящи, освен ако преди записа не са сменили изпълнителите. В такъв случай какво не ѝ беше харесало?

Мислите ми се точеха точно толкова вяло и бавно, колкото и немного топлата вода от овехтелия душ. Да, очевидно нямаше да успея да се стопля в тази баня — нямаше нито налягане, нито истински топла струя.

Старателно се разтърках с отдавна протритата, била някога хавлиена кърпа, увих се с халата, окачих в банята влажните си дрехи и се върнах в стаята, която, както ми се стори, изпълняваше ролята на гостна. Ана я нямаше, а дъщеря ѝ — момичето в слънчевожълтия пуловер — седеше в ъгъла на пода в абсолютно същата поза, в която го видях в гората. „Защо ли седи на пода? — помислих си учудено. — В стаята има диван, няколко стола и два фотьойла и са съвсем свободни.“