Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
След два часа започна да ме тресе от влажната хладина, а след още някое време непоносимо ме заболя главата. Май че кръвното ми отново се бе повишило. Краката ми постепенно се наливаха с умора и дори тази умора ми се струваше влажна и по тази причина — още по-тежка. Бях на четиридесет и пет години. Все пак — това половината от живота ли беше или средата му? И имаше ли разлика между тези две понятия? От гледна точка на чистата аритметика — като че ли имаше, защото ако четиридесет и пет години са половината от живота, значи ми е съдено да доживея до деветдесет години, което само по себе си не беше лошо, дори — никак. Но ако четиридесет и пет години са средата, центърът, от който разстоянието до всички краища е еднакво — по четиридесет и четири години, значи щях да умра на осемдесет и девет. С цяла година по-рано. Естествено — и осемдесет и девет години живот беше напълно достатъчен и едва ли си струваше да упорствам чак толкова заради една година, още повече че тя вероятно щеше да бъде прекарана в болести, недъзи, старческо мърморене, ако не и в пълно умствено разложение. Но, от друга страна, това беше цяла година, дванадесет месеца, в течение на които можех да се наслаждавам на живота, да чета книги, да слушам музика и ако ми провървеше — дори да ходя на театър. Добре де, дори и да не ходех, дори и да ме возеха в инвалидна количка, но въпреки това… Колкото повече вървях, толкова по-абстрактни и абсурдни ставаха разсъжденията ми, колкото повече те се отдалечаваха от здравия разум и обикновената житейска логика, толкова по-силно отбраняваха съзнанието ми от паниката, която коварно ме обкръжи от всички страни и зае изчакваща позиция с надеждата да уцели момента, когато за миг ще изгубя бдителност и тя ще се нахвърли върху самотния, заблудил се пътник със сладострастието на освирепял вампир.
Какво беше това? Стори ли ми се или наистина пред мен, сред тъмносивите храсти, се мерна нещо яркожълто? Направих няколко крачки по посока на цветното петно и с изумление видях едно момиченце на около дванадесет-тринадесет години в дънки и яркожълт пуловер да седи върху ствола на повалено дърво. Почти си помислих, че то също се е заблудило, но след миг разбрах, че греша. В позата му, в ръцете му, в леко наклонената на една страна глава нямаше напрежение, предизвикано от страх или умора. Момичето сякаш се вслушваше в нещо вътре в себе си и лекичко се усмихваше. За миг в ушите ми прозвуча музикална тема за флейта и веднага изчезна.
Когато се приближих, момичето обърна глава и ме погледна без капка учудване.
— Здрасти! — рекох аз колкото може по-мило, за да не го изплаша.
— Здравейте! — вежливо се отзова то.
— Мечтаеш ли си?
— Не, аз никога не мечтая. Просто мисля.
— Попречих ли ти?
— Да, малко. Да ви изпратя ли?
— Къде? — попитах глупаво, защото въпросът му ме обърка.
— До селото. Вие сте се заблудили.
— Как се досети?
— Не сте от нашето село, значи сте от курортното селище. От курортното селище до нашето село има една пряка пътечка през гората, много е удобна, всички минават по нея. А вие вървите по съвсем друг път, значи не знаете къде е другата пътечка. Значи сте тук за пръв път и сте се заблудили. Почти всяка седмица срещам насам някого — не сте първият.
Гласът на момичето бе монотонен, някак глуховат и лишен от емоционалност. Ако с такъв глас разговаряше голяма жена, бих заложил главата си, че има тежка депресия. Но дете, при това облечено в такъв слънчевожълт пуловер…
— А селото далеч ли е?
— На около петнадесет минути, ако вървите по правилните пътечки.
— А до курортното селище колко път има?
— Оттук ли? Много е далеч. Ако тръгнете назад от това място до курортното селище, ще вървите няколко часа, дори да знаете пътя и да не се отклонявате. Първо трябва да се отиде до селото, да се мине надолу покрай гората, за да се излезе до краткия път и по него да се стигне до курортното селище — така ще стане бързо. А оттук е много далеч.
Не бях силен по география, пък и пространственото ми въображение не беше кой знае колко развито, но въпреки това обяснението на момичето ми се стори странно. Някак трудно можех да повярвам, че през една и съща гора можеше да се премине много бързо, а можеше и да се върви с часове.