![Провинциални убийства [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/3/1/provincialni-ubijstva-bg-download.jpg)
Провинциални убийства [bg]
- Автор: Грэм Кэролайн
- Серия: Убийства в Мидсъмър #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-23-6
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Провинциални убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Необичайно увлекателна… едновременно остроумна и трагична история… забележителен успех“. Пъблишърс Уийкли
„Първокласен сюжет и характери… криминален роман от висока класа“. Литерари Ривю
„Просто най-добрата след Агата Кристи“. Сънди Таймс
Прекоси антрето, мина покрай един червен телефон, провесен на шнура, покрай стени и врати, нашарени с алени ивици, като оглеждаше всяка от стаите по пътя си и откриваше, че са празни. Търсеше източника на една тишина, по-ужасяваща от всички звуци. Откри го в дневната.
За миг се закова на прага и усети, че му се повдига от ужас. Навсякъде имаше кръв. На пода, по стените, по мебелите и завесите. Но най-много по Денис Рейнбърд. Сякаш се бе къпал в кръв. Лицето му блещукаше с червени следи от пръсти като индиански воин. Червенина бе сплъстила косата му и бе обвила като ръкавици ръцете му. Носеше червена прогизнала вратовръзка и риза с червени цветя. Коленете и обувките му бяха червени. Червени сълзи се стичаха по бузите му.
Барнаби се върна в антрето.
— Я не подпирай стените! Хващай телефона и задействай нещата.
Когато Дюй се насочи със сомнамбулна походка през коридора, Барнаби извика:
— Не този телефон, глупак такъв! Използвай нашия в колата. И не отваряй пак тази врата с голи ръце. Човек ще си помисли, че си в полицията от пет минути, а не от пет години.
— Извинявайте… — Трой извади носна кърпичка.
Барнаби се върна в дневната. Проправи си път към двете фигури в средата на стаята, като внимателно пристъпваше по онези неизцапани части от килима, които успяваше да открие. Как маже от един човек да изтече толкова много кръв? Нямаше ли нещо театрално в тази сцена? Приличаше на работа на някой твърде ентусиазиран млад сценичен мениджър, хвърлял цели кофи червена боя, за да подготви обстановката за най-мрачната пиеса на ужаса. Най-странното бе, че въпреки стоварилата се върху него абсолютна неспособност на сетивата да възприемат този кошмар, Барнаби усети завръщането на някакъв спомен. Déjŕ vu20. Но как бе възможно? Ако бе преживял в миналото си нещо, дери и бледо наподобяващо тази страховита сцена, излязла сякаш от дълбините на ада, разбира се, че не би го забравил, нали?
— Мистър Рейнбърд?…
Той се наведе и видя, с нов прилив на гадене, че само прегънатата ръка на Денис Рейнбърд придържа главата на майка му към раменете й. Гърлото й беше толкова дълбоко прерязано, че се виждаше синкавобялата жила на разсечената й трахея. Дълбоки разрези браздяха лицето, врата и ръцете й, а роклята й бе дивашки разцепена.
Стаята бе в адски безпорядък: разхвърляни снимки и картини, възглавнички и украшения по пода, две преобърнати маси, телевизорът бе счупен. Сиви парчета стъкло бяха разтрошени по килима.
Барнаби отново каза:
— Мистър Рейнбърд.
Докосна го леко. Това движение изглежда задейства някакъв скрит механизъм и той започна тихичко да си тананика. Усмихваше се с лъчезарната широка усмивка на луд. Със суровото подобие на блаженство, което се ражда по лицата на оцелелите от земетресение или на родители, застанали пред горящата си къща. Денис Рейнбърд беше олицетворение на смазваща мъка и отчаяние.
Изминаха почти двадесет минути, след това се чу:
— Мили Боже…
Барнаби се изправи. На прага стоеше Джордж Булард. Държеше малко черно куфарче и се оглеждаше втрещен.
— Какво става, по дяволите?
— Внимавай къде стъпваш.
Погледът на доктора се спря за момент върху двете фигури — лицето му изразяваше смесица от съжаление и отвращение. После много предпазливо тръгна към средата на стаята. Приклекна и отвори чантата си. Барнаби го гледаше как срязва коравия яркочервен маншет на ризата на Денис Рейнбърд и хваща крехката му китка.
— От колко време е така?
— Тук сме от кажи-речи половин час. Към това трябва да добавим поне още половин час. Обади ли се за линейка, преди да дойдеш?
— Ъхъ. — Докторът светна в зениците на Денис. Те не реагираха дори и с примигване. — Трябва да е тук всеки момент.
— Жизненоважно е да говоря с него…
— За бога, Том, бъди разумен! Човекът е в шок.
— И сам го виждам. Не може ли да му дадеш нещо?
— Не. — Джордж Булард се изправи — Добре се е подредил, няма що.
— Каква е продължителността на такива състояния?
— Ден. Месец. Шест месеца. Няма начин да се разбере.
20
Вече видяно (фр.). — Б.р.