Провинциални убийства [bg]

— Била си с някой друг!

— О, Пуки! — извика тя и закри лицето си с ръце — Как изобщо можа да си помислиш подобно нещо за твоята нещастна Барби?!

Облекчението поправи част от сексуалните щети. Нейде в горските дълбини нещо отново се раздвижи.

— Ами… тогава какво има? Не може да е нещо чак толкова ужасяващо. Прошепни го в ушенцето на Пуки.

Дантелата отново се разстла, подготвяйки се за нещо прочувствено.

— Ами… извадих визоновото си палто от гардероба оня ден, за да го подготвя за сватбата на Трейс и го оставих на задната седалка на колата и… докато съм пазарувала и… Ох, миличък… някой го е откраднал!

Тя избухна в сълзи, ала тъй като той не проговори, свенливо надникна между пръстите си. Това действие, което някога бе смятал за очарователно, сега го шокира като подхождащо единствено на тригодишно хлапе. Зашеметяващо чаровно хлапе, да го вземат мътните.

— Защо, по дяволите, ти е притрябвало да носиш визоново палто през юли?

— Исках да се гордееш с мен.

— Ходи ли в полицията?

— Не… изпаднах в такова състояние, че… просто обикалях с колата като побъркана… и накрая се прибрах вкъщи.

— Утре трябва да го направиш. Разкажи им всичко с подробности. За щастие палтото е застраховано.

— Да, скъпи… Мога ли да се надявам? — Една увиваща се като змия ръка обгърна раменете и се сключи около врата му. — Пуки ще купи ли друго на своята непослушна Барби?

Погледът на Пуки не изразяваше нищо. Той се опитваше да си спомни думите на Кристъл — малката Кристъл, която винаги толкова се радваше да го види; която винаги го посрещаше топло и приятелски. Какво беше казала? „Трябва да го направя петстотин пъти, за да имам такова палто.“ Той се усмихна спокойно, почти всеопрощаващо на жена си и погали гладкото й златисто рамо.

— Е, ще почакаме и ще видим, нали?