Провинциални убийства [bg]

Сигурно поне петдесет човека стояха пред входната врата на „Транкилада“. Щом Трой спря двигателя, двамата с Барнаби чуха звуците. Ужасно, пронизително опяване. Мисис Суини излезе от тълпата и се затича да ги посрещне.

— Откакто разговарях с вас, натисках звънеца няколко пъти, но никой не излиза. Чувствах, че трябва да направя нещо.

Двамата мъже тръгнаха по пътеката. Никой не се опита да ги последва. Това само по себе си подчертаваше усещането за ужас, което се просмукваше в неподвижния горещ въздух. „Обикновено — разсъждаваше Барнаби — човек едва успява да ги удържи“. Той и Трой застанаха точно пред вратата. Погребалният вой продължи. Барнаби се учуди как нещо привидно толкова неемоционално би могло да има такъв ефект върху душата на слушателя. Пеенето спря и пак започна с нечовешка отмереност, все едно че иглата беше поставена отново върху грамофонната плоча. След като тропанията му с чукчето отново се оказаха безрезултатни, Барнаби се наведе и извика през отвора на пощенската кутия:

— Мистър Рейнбърд… отворете тази врата!

Воплите се повишиха с един-два тона и почти заприличаха на писък, после внезапно спряха. Изведнъж тълпата замря. Барнаби отново потропа. Ударите отекнаха като изстрели из тихата улица.

— Да пробвам ли да отворя вратата, сър? — Трой бе превъзбуден. Погледът му шареше неотлъчно от хората, застинали край портата към Барнаби и къщата, а после обратно, като по този начин подчертаваше важността на своята позиция.

— По-бързо ще е през прозореца. Първо опитай да намериш някой отворен.

Когато Трой се затича към страничната част на къщата, Барнаби пак погледна тълпата. Те инстинктивно се бяха скупчили близо един до друг. Късите им и тумбести сенки падаха върху топлия паваж. Една жена беше с малко дете на ръце. Докато Барнаби ги гледаше, тя обърна детето към гърдите си, с гръб към бунгалото. Керамичният щъркел се бе втренчил безразлично в тях.

Барнаби се обърна отново към вратата и за първи път забеляза малка купчина гъби на стъпалото. Какво ли толкова задържаше Трой? Забави се достатъчно, за да се изкачи и слезе от половин дузина прозорци. Главният инспектор тъкмо щеше пак да вдигне юмрука си, когато чу изщракване на резето и вратата се отвори. На прага застана Трой с поглед на сомнамбул. Нищо не каза — просто се дръпна встрани, за да влезе шефът му. Когато влезе вътре, Барнаби усети как кожата му настръхва, сякаш някой бе му хвърлил върху лицето ледена мрежа.