Мечът на тамплиерите [bg]

— Това беше една много, много лоша идея — каза тя.

— Винаги можеш да се върнеш — ухили се в мрака Холидей, който я следваше по петите.

Вануну крачеше най-отпред и осветяваше пътя им с фенерчето, стиснал лоста в другата си ръка, докато Холидей вървеше последен, понесъл геоложкото чукче и второто фенерче. Пеги бе между двамата, което правеше ситуацията още по-клаустрофобична.

— Да се върна? И как да стане това? Не мога да се обърна, а и ти препречваш пътя ми. Освен това, ако се кача горе, ще се тревожа повече за вас.

— Колко хубаво е, когато някой се тревожи за теб — засмя се Вануну.

— Докъде стигнахме? — попита Пеги с напрегнат глас.

— Изминахме сто петдесет и едно стъпала — отговори Холидей, който ги броеше. Пресметна бързо наум. — Между стъпалата има около педя… Предполагам, че се намираме приблизително на сто двайсет и пет фута под повърхността.

— Или трийсет и осем метра, ако от това ще ти стане по-добре — каза Вануну, погледна я през рамо и се засмя.

— Млъкнете и двамата! — скастри ги тя в мрака. — Или ще се разпищя! Така ще се разпищя, че…

— Когато е уплашена, става агресивна — обясни Холидей на Вануну.

— Ще го имам предвид — отвърна професорът.

— Пре-ста-не-те! — извика Пеги.

— Спокойно — утеши я Холидей. — Едва ли остава много.

— Защо го казваш? — попита Пеги. — Нямаме представа дали тази стълба няма да ни отведе в ада. Тя може да продължава до безкрайност! — Вече се бе задъхала тежко, гърлото я стягаше, влажните, покрити с паяжини стени я притискаха. След секунда-две със сигурност щеше да изпищи.

— Виждам дъното — извика Вануну и в следващия миг изчезна и Пеги чу скърцането на подметките му по влажен чакъл.

Миг по-късно и тя стигна края на стълбите и се озова в тесен сводест тунел, малко по-широк от стъпалата, по които бяха слезли. Подът бе покрит с дебел слой натрошени парченца варовик, които се белееха като малки влажни кости в краката й. Пеги потръпна. В някои отношения тунелът бе по-зле и от стълбата.

Холидей застана зад нея. Вануну освети с фенера пространството около себе си, за да огледат тунела, по който трябваше да продължат. Поеха по него, без да промълвят и дума; подът се спускаше плавно надолу.

— Продължаваме да се спускаме — отбеляза Холидей.

— Благодаря ти, че го спомена — отвърна Пеги с леден глас.

— Чудя се какво ли е това? Някаква средновековна версия на онова, което англичаните наричали „попска дупка“? — зачуди се Холидей.

— Какво е „попска дупка“? — попита Пеги. — Или по-добре да не питам?

— По време на кралица Елизабет католическите семейства и черкви разполагали с подобни дупки, скривалища, тунели и прочие, където да потърсят убежище или да избягат, в случай че гонителите им — ловците на свещеници — почукат на вратата им — обясни Вануну. — Ситуацията е почти същата като с евреите и нацистите.