Мечът на тамплиерите [bg]

На хиляда, че и повече морски мили оттук се намираха Азорските острови, където бяха намерили смъртта си и Родригеш, и Келерман, и където животът на Холидей, а и този на Пеги, се бяха променили завинаги. След като Пеги замина за Йерусалим, за да посети Рафи Вануну, Холидей се върна в Уест Пойнт.

Всичко изглеждаше наред. Очакваха го хиляда амбициозни новобранци, оцелели в ада на Казармите на Звяра, завърнали се триумфално от тежкото шестседмично начално обучение и изгарящи от желание да се учат — дори това да е история. Хиляда новобранци, които бяха убедени, че знаят всичко, но които нямаха и най-малката представа какво ги очаква в реалния свят. Подполковник Джон Холидей, който започваше да си мисли, че е водил прекалено много битки и е станал свидетел на ненужната смърт на прекалено много добри хора, също не знаеше какво ще му поднесе бъдещето. „Напред!“ и „Ура!“ имаха място само в холивудските филми, но на новобранците щеше да им трябва много време, докато го осъзнаят. Прекалено много за едни, а за други… а други изобщо нямаше да имат време, за да го осъзнаят.

Холидей въздъхна тежко и обърна гръб на прозореца. Отиде до креслото и отвори тежката кутия. Извади реставрирания в работилницата на прочутия майстор на хладни оръжия меч и го разгледа на светлината на огъня.

Де Брага се бе справил великолепно: златната лента с кодираното съобщение бе навита около ръкохватката, а ножницата на еднометровия меч от дамаска стомана бе излъскана до почти неземен блясък и хвърляше отблясъци във всички цветове на дъгата. Някъде далеч, много далеч — на поне четири хиляди морски мили оттук и хиляда години назад във времето — един отдавна мъртъв рицар се усмихваше в гроба си. Зефир, Мечът на западния вятър.