Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

Тръгнаха заедно по калдъръмените улички, извиващи се към реката. В един момент Силви се препъна и той предложи лакътя си, за да се подпре на него. Продължиха, а тя остана така, без да го пусне. Артър усети как ръката му изтръпва. Вървяха, хванати под ръка. Беше близост, от която се чувстваше неудобно. Зачуди се дали някой от минаващите може да си помисли, че са заедно, и това го притесни. Надяваше се Силви да не смята, че в излизането им има нещо повече от приятелство. Французите просто са си такива. Докосването и приятелското отношение са нещо обичайно, каза си той.

Хвърли поглед към нея. Тя се усмихваше и щастливо посочваше гълъб на телефонна жица, стенопис на момиче, издигано във въздуха от балоните, които носеше. Силви протегна ръка и взе няколко маслини от купата пред един магазин. Помаха с ръка на собственика вътре и предложи една на Артър. Той я взе и зехтинът потече по ръката му. Извади кърпичката от джоба си. А след това ръката му остана плътно до тялото.

Стигнаха до миниатюрно бистро само с осем маси. Chez Rupert. Силви обясни, че е приятелка на собственика.

— Казах им да ни донесат каквото според тях ще ни хареса. Обясних им, че сте англичанин и обичате простички неща — засмя се тя. — Може да опитаме по малко от всичко.

— Нещо като tapas? — каза Артър. Двамата с Мириам бяха ходили на испанска вечер в салона на селото, когато се събираха средства за покрива на църквата. Бяха получили по чаша сангрия, пълна догоре с парчета ябълка и портокал. — Прилича на алкохолна плодова салата — беше казал той, след като я бе опитал.

След това на всяка маса сложиха по шест малки пръстени чинии с различна храна в тях. Двамата с Мириам бяха разгледали всяка една от тях. Имаше неща, които Артър не можеше да разпознае, но изядоха всичко. Беше приятна вечер, макар че по пътя към вкъщи се наложи да се отбият за риба с пържени картофи, защото все още бяха гладни.

— Да. Като tapas — потвърди Силви.

Докато чакаха храната си, двамата с лекота изпиха бутилка приятно мерло и поръчаха още една. Артър усещаше главата си по-лека, сякаш всичките му тревоги си бяха отишли.

Удиви самия себе си, опитвайки миди, сготвени в масло с чесън, и гъста френска супа, наречена bouillabaisse. Яде телешко с гъби и погълна още червено вино. И се опита да не мисли защо не е бил по-отворен за нови неща в миналото.

Когато един уличен музикант влезе в бара и засвири на акордеон, Силви настоя да танцуват. И въпреки че хората наоколо се смееха на жалките опити на англичанина да танцува, Артър се поклони и се смя заедно с тях.

След вечеря Силви отново го хвана под ръка и този път това му се стори по-естествено. Разходиха се край Сена. Залезът беше невероятен, небето изглеждаше така, сякаш гори.

Силви беше приятна компания, но на Артър му се искаше до него да е жена му, с нея да се смее и да се любува на залеза. Изпита нужда да спомене името ѝ.

— На Мириам щеше много да ѝ хареса тук — каза той.