Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

Силви поклати глава.

— Тя беше добър човек. Когато се запознахме, аз говорех съвсем малко английски, а тя съвсем малко френски, но си допаднахме. Знаехте ли, че тя ми помогна да започна с магазина? Винаги съм искала да имам малък сватбен бутик. Двете с Мириам обичахме да седим на пейките край Сена и да храним лебедите със семена и хляб. Говорехме за мечтите си или по-скоро аз говорех. Винаги сам била, как се казва? Мечтателка?

Артър кимна.

— Един ден минахме покрай магазин, продаващ на едро. Беше в ликвидация. Продаваха сватбените рокли много евтино, на кашони. На улицата беше паркиран един ван и двама мъже изнасяха кашони и ги товареха отзад. Ние се спряхме и се загледахме. Когато ванът си отиде, един от мъжете — собственикът, забеляза, че се интересуваме и ни попита дали искаме да купим останалите рокли. Мириам не разбираше много от думите му, затова аз ѝ превеждах. Роклите бяха на добра цена, но не достатъчно евтини за мен. Бях много бедна, живеех само на хляб и сирене. Но Мириам ми каза да не приемам не за отговор. Каза ми какво да кажа на мъжа и аз направих каквото искаше. Казах му, че съм млада жена, която търси начин да продава сватбени рокли, че може да помогне животът ми да се промени. Заедно успяхме да го омаем.

Накрая купих двадесет рокли на половината от цената, която мъжът искаше отначало. И така, вече имах всичките тези рокли, без да имам къде да ги продавам. Нямах магазин, а апартаментът ми беше на третия етаж над една обществена пералня. Мириам поклати глава и каза: „Разбира се, че има къде!“. Закачихме ги на едно разцъфнало дърво и ги продавахме на улицата. Изглеждаха красиви, разперени на слънцето като екзотични птици. Край нас минаваха много елегантни жени и дори и те самите да не се женеха, казваха на приятелките си. Новината се предаваше от жена на жена. В края на деня бяха останали само две рокли. Така започна бизнесът ми. Или бих могла да кажа разцъфна. Върнахме се при търговеца на едро и купихме още един кашон и така следващите три дни. Когато свършихме, имах достатъчно пари за тримесечен депозит за този магазин. През годините той се разрасна. Разширих бизнеса. Вече създавам собствени модели, но всичко започна с това, че аз и жена ви закачихме двадесет рокли на едно дърво.

— Това е прекрасна история.

Артър не я беше чувал по-рано, но можеше да си представи Мириам и Силви като млади да се смеят и да се катерят по разцъфналото дърво.

— Когато тя си замина за Англия, известно време си пишехме. Аз имах магазина, а след това Мириам роди децата си. Времето минава толкова бързо.

Докато тя говореше, в главата на Артър започнаха да се появяват спомени. Мириам беше споменавала приятелка, която има магазин за дрехи. Не си спомняше дали беше казала, че е във Франция, или не. Значи не беше пазила тази част от живота си в тайна. Понякога използваше френски думи — pourquoi или merci. Сега той се проклинаше, че не е внимавал повече. Когато се върнеше от работа, му беше трудно да се съсредоточи върху друго освен вечерята си. Когато децата си лягаха, той се радваше на времето, прекарано с жена си. Говореха за изминалия ден, а не за миналото си. Искаше му се да беше проявявал повече интерес.