Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

— Колко интересно, че е живяла в Париж, а не ни е казала нищо. Имаш ли представа защо?

Артър поклати глава.

— Но вече знам историята на още един от талисманите.

Кафетата им и супата на Артър пристигнаха след няколко минути. Той надникна в кафявата пръстена купа. Отгоре имаше дебел крутон от „Груйер“.

— Мисля, че сервитьорът те харесва — каза той. — Видях го да те гледа, докато пресичах

— Просто иска да оставя голям бакшиш — изчерви се Луси.

— Най-вероятно не е така.

Артър вдигна очи. Дъщеря му изглеждаше толкова хубава с порозовялата си ключица и луничките. Сякаш някакво було се бе вдигнало от лицето и, отнасяйки напрежението и болката със себе си. За момент се зачуди дали да ѝ го каже, но не успя да намери правилните думи. Вместо това погледна отново в купичката си.

— Супата наистина е много хубава — каза той. — Не знам как правят лука толкова крехък.

Седяха мълчаливо, докато той свърши. Луси взе от масата до тях един вестник, оставен от възрастен мъж с черен пудел, и започна да го разглежда.

Артър наведе купичката си, за да събере и последната лъжица супа. Топлината в корема му и слънцето, което се процеждаше през дърветата, го караха да се чувства спокоен и отпочинал. Не усещаше раменете си така напрегнати. Сега, когато беше тук с Луси, имаше време да помисли върху предишните няколко седмици. Погледна към бутика.

— Знаеш ли, докато пътувам и се срещам с хора, които са били част от живота на Мириам, научавам, че те запомнят с нещата, които си казал или направил. Нея вече я няма, но продължава да живее в сърцата и спомените на хората.

— Това е мило.

— Не съм сигурен дали някой ще си спомня за мен с такива добри чувства.

— Не говори глупости, тате.

— Не говоря глупости. Колкото повече научавам за необикновения живот на майка ти преди мен, толкова по-ясно става, че никога не съм направил нищо рисковано, не съм пътувал и не съм срещнал някого, който да ме е запомнил.

— Но сега правиш точно това. Никога не е прекалено късно.

Артър вдигна рамене.

— В момента си доста чувствителен, тате — поклати глава Луси. — Не може да не е така. Измина дълъг път дотук и научаваш неща за мама, които никога по-рано не си чувал. Но може да си сигурен, че винаги ще си част от моя живот. Винаги ще си специален за мен.

Артър кимна леко, благодарен за милите и думи.

— Благодаря. — Чувстваше, че на свой ред трябва да каже нещо. Искаше да каже на Луси, че я обича от момента, в който се бе родила. Беше чувал Мириам да го казва отново и отново с такава лекота. Но тези думи никога не бяха идвали лесно при него. Когато Луси беше дете и спеше, той я целуваше по челото и прошепваше: „Обичам те“, но тук, на обществено място, в кафенето, ами, не можеше да отговори по същия начин. — Аз, ъм… е. И при мен е същото.