Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Докато размишляваше върху всичко това, думите на жената прозвучаха отново в главата й.
Къде беше чувала този език?
Хвърли поглед назад към древния форт Джалай, чиито кули, облени в лунна светлина, стърчаха над по-ниските сгради. Древна постройка от изгубена епоха.
И тогава се сети откъде й е познат езикът.
Не беше съвременен език. А древен.
Думите прозвучаха отново в главата й, натежали от предупреждение. Макар все още да не разбираше значението им, вече знаеше какво е чула. Един мъртъв език.
Арамейски.
Езикът на Исус Христос.
22:28
— Как е влязла тук? — попита Пейнтър. Стоеше на входа на банята и гледаше мъртвата змия, изплувала сред цветчетата жасмин.
Всички в трапезарията бяха чули писъка на прислужницата и бяха дошли на бегом, но икономът ги задържа, докато Кара помогне на Сафиа да облече един халат.
Кара отговори на въпроса му от мястото си до Сафиа на леглото.
— Тези противни същества се навсякъде, завират се дори във водопроводните тръби. Стаята не е използвана от години. Кой знае откога се е настанила тук. Когато са проветрявали и почиствали, тя сигурно се е скрила някъде, а после е усетила водата във ваната.
— Сменяше си кожата — дрезгаво прошепна Сафиа.
Кара и беше дала едно хапче. Действието му забавяше говора й, но вече изглеждаше по-спокойна. Мократа коса висеше покрай лицето и. Цветът бавно се връщаше по страните и.
— Когато си сменят кожата, змиите търсят вода.
— Тогава е по-вероятно да е дошла отвън — добави Омаха. Археологът стоеше на прага между стаята и кабинета. Другите чакаха в коридора.
Кара потупа Сафиа по коляното и стана.
— Все едно, вече свърши. По-добре да се приготвяме за тръгване.
— Можем да го отложим с един ден — каза Омаха, поглеждайки към Сафиа.
— Не — съумя да възрази Сафиа през мъглата на успокоителното. — Ще се справя.
Кара кимна.
— В полунощ ще ни чакат на пристанището. Пейнтър вдигна ръка.
— Така и не ни казахте как ще пътуваме.
Кара махна с ръка, сякаш думите му бяха някаква гадна миризма.
— Като стигнем там, сами ще видите. Имам да свърша още хиляда неща. — Мина покрай Омаха и излезе от апартамента. Обърна се към другите в коридора: — След час ще ви чакам в двора.
Омаха и Пейнтър стояха в срещуположните краища на стаята, от двете страни на Сафиа. Никой от двамата не помръдна, еднакво несигурни дали е редно да се опитат да утешат Сафиа. Проблемът бе разрешен от Хенри, който се появи с купчина сгънати дрехи.
Икономът кимна на двамата мъже.
— Господа, позвъних на една прислужница да помогне на господарката Ал Мааз да се облече и да си събере нещата. Ако бъдете така добри… — Той кимна към вратата в знак да излязат.
Съвсем недвусмислено ги изхвърляха, сякаш бяха мръсни котета.
Пейнтър пристъпи към Сафиа.
— Сигурна ли си, че ще можеш да пътуваш?
Тя кимна с усилие.
— Благодаря ти. Ще се справя.
— Нищо. Ще те изчакам в коридора.
Това му спечели намек за усмивка. Откри, че отвръща по същия начин.
— Няма да е необходимо — каза тя.
Пейнтър видя, че Омаха го оглежда, очите му — една идея по-присвити отпреди миг. Изражението му беше напрегнато. Явно го изпълваха подозрения, но се долавяше и следа от гняв.
Когато Пейнтър тръгна към вратата, Омаха не му направи място да мине. Наложи се да мине странично, за да излезе.
Омаха се обърна към Сафиа:
— Добре си се справила, маце.
— Беше просто една змия — отвърна тя и стана да вземе дрехите от иконома. — Доста неща трябва да свърша преди тръгването.
Омаха въздъхна.
— Добре. Разбрах намека. — И излезе след Пейнтър. Другите бяха опразнили коридора.
Пейнтър понечи да застане на пост до вратата. Омаха тръгна покрай него, но Пейнтър се изкашля и го спря. — Доктор Дан… Археологът спря, поглеждайки странично към него.
— Змията… — каза Пейнтър, подхващайки недовършената тема. — Казахте, че според вас е влязла отвън. Защо?
Омаха сви рамене и се върна крачка назад.
— Не мога да твърдя със сигурност. Но килимните змии обичат да се припичат на слънце следобед, особено когато су сменят кожата. Просто не си представям как е стояла свряна тук по цял ден.
Пейнтър погледна към затворената врата. Стаята на Сафиа беше с източно изложение. Слънцето я огряваше само сутрин. Ако археологът беше прав, змията трябва да беше изминала дълъг път от мястото си на припек до ваната тук Омаха отгатна посоката на мислите му.
— Да не мислите, че някой нарочно я пуснал вътре?
— Може би е твърде параноично от моя страна, не знам. Но ако не се лъжа, някаква военизирана група веднъж вече се е опитала да убие Сафиа, нали?