Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
— Повярвай ми, Марго, понякога се чудя дали си съвсем в ред — каза мама, докато слагаше на очите й компрес със студен чай. — Такива глупости вършиш!
— О, мамо, ти винаги напразно вдигаш шум — каза Марго. — На всекиго може да се случи.
Но това произшествие изглежда излекува разбитото й сърце, защото тя престана да предприема самотни разходки и не посмя отново да излезе с лодката. Започна да се държи нормално, доколкото й беше възможно.
Зимата на острова винаги настъпваше постепенно. Небето все още беше ясно, морето беше синьо и спокойно, а слънцето — топло. Но във въздуха се долавяше някаква несигурност. Златистите и алени листа, които вятърът трупаше на купчини из полето, разговаряха и тихо се смееха, или правеха опити да тичат от място на място, като се въртяха подобно на цветни кръгове между дърветата. Сякаш репетираха и се подготвяха за нещо, което оживено обсъждаха с дрезгави гласове, когато се скупчваха край стволовете. Птиците също се събираха на малки групи, пъчеха гърди и дълбокомислено цвърчаха. Целият въздух бе пропит с чувството, че нещо ще се случи, сякаш огромна публика чакаше да се вдигне завесата. После една сутрин човек отваряше капаците и поглеждаше над маслиновите горички и синия залив към ръждивокафявите планини на сушата и разбираше, че зимата е дошла, защото всеки планински връх бе нахлупил опърпана снежна шапка. Тогава чувството на очакване нарастваше с всеки изминат миг.
След няколко дни бели облачета започваха зимното си шествие: меки и пухкави, проточени и размъкнати, или дребни и крехки като перца, те преминаваха през небето, гонени от вятъра, който ги подкарваше пред себе си като стадо от различни породи овце. Отначало той беше топъл и повяваше леко, промъкваше се из маслиновите горички и листата затрептяваха и ставаха сребристи от вълнение, разклащаше кипарисите и те леко се полюшваха, вдигаше окапалата шума във весели, вихрени танци, които замираха така внезапно, както и започваха. Игриво разрошваше перцата по гърбовете на врабчетата, а те потръпваха и настръхваха, спускаше се неочаквано върху чайките и те замираха в средата на полета и свиваха белите си криле, за да се запазят. Капаците се затръшваха и вратите внезапно изтракваха в рамките си. Но слънцето все още грееше, морето бе все така кротко и планините се извисяваха спокойни, опалени от слънцето, нахлупили окъсаните си снежни шапки.
Около седмица вятърът си игра с острова — закачаше го и си тананикаше сред голите клони. След това последва затишие — няколко невероятно спокойни дни. И внезапно, точно когато най-малко го очаквахме, вятърът се завърна. Обаче това беше вече друг вятър — безумен, тръбящ и ревящ, той връхлетя върху острова и се опита да го издуха в морето. Синьото небе изчезна и тънка пелерина от сиви облаци зави острова. Морето потъмня, стана почти черно и се покри със слой от пяна. Кипарисите се поклащаха на фона на небето като тъмни махала, а маслините (които цяло лято бяха сякаш вкаменени, неподвижни и приличаха на вещици) се заразиха от лудостта на вятъра, олюляваха се и проскърцваха на злочестите си, възлести стволове, а листата им свистяха, докато цветът им като седеф се променяше от зелено в сребристо. Ето за какво си бяха шепнали окапалите листа, ето за какво се бяха подготвяли и сега ликуващо се издигаха във въздуха и танцуваха, въртяха се като пумпали, спускаха се, връхлитаха върху земята и падаха от изтощение, когато вятърът се умореше и отминеше. След него идваше дъждът, но той беше топъл — цяло удоволствие бе да се разхождаш в такъв дъжд: големите кръгли капки тупкаха една подир друга по капаците, почукваха по листата на лозата като палки по барабан и мелодично клокочеха във водосточните тръби. Високо в албанските планини реките прииждаха озъбени, захапваха бреговете и се спускаха надолу, повлекли насъбралите се през лятото клечки, клони, туфи, трева — какво ли не, и ги изсипваха в морето, а големите извити вени на тинята и плавея образуваха фигури по тъмносините му води. Постепенно тези вени се спукваха и морето придобиваше жълто-кафяв цвят. После вятърът накъсваше повърхността и издигаше водата на тежки вълни, подобни на едри светлокафяви лъвове с бели гриви, които дебнешком се нахвърлят върху брега.
Настъпваше ловният сезон: на континенталната част голямото езеро Бутринто бе заобиколено с дантела от звънтящ лед, а повърхността му бе нашарена от ятата диви гъски. Сред гъсталаците на кафявите хълмове, мокри и размити от дъжда, се събираха зайци, сърни и глигани — тъпчеха и ровеха замръзналата почва, за да изкопаят луковици и корени. Над блатата и езерата на острова се появиха тънките ленти на ятата бекасини, които кълвяха мочурливата земя с дългите си жилави човки и изсвирваха като стрели, когато изхвърчаха изпод краката ти. Сред маслиновите дръвчета и миртата се спотайваше горският бекас — дебел и тромав, той отскачаше встрани, когато го разтревожеха, и шумно размахваше крила, приличащи на струпани от вятъра есенни листа.