Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
— Какво?! — изрева той на Андручели, като свирепо се озъби. — Още една бебе ли се е родило?
— Да, Спиро, момче — потвърди грейнал Андручели.
— Колко станаха с него? — попита Спиро.
— Шест, само шест — учудено отвърна докторът. Защо?
— Би трябвало да се засрамите — каза с отвращение Спиро. — Шест деца… Божке! Карате я като котаци и кучки. Когато се ожених, попитах съпругата си колко деца иска — каза високо Спиро. — Тя отвърна две, получи си ги от мене и накарах да я зашият. Шест деца! Боже мили, направо ми се повръща… Котаци и кучки!
В този миг английският свещеник реши, че макар и да не му се иска, ще трябва да си тръгне, защото утре му предстои дълъг път. Двамата с мама го изпратихме, а когато се върнахме, видяхме, че Андручели и Спиро са се присъединили към танцьорите.
Когато последният файтон изтрополи по пътя, ние стояхме на портата и се прозявахме, а морето бе утринно спокойно и хоризонтът на изток светлееше. После аз легнах в кревата — в краката ми се беше свил Роджър, от двете ми страни бяха палетата, а рошавият Одисей седеше на корниза — и гледах през прозореца небето. Руменината се разливаше над върховете на маслините и гасеше звездите една по една. Помислих си, че общо взето рожденият ми ден бе минал много добре.
Много рано на следващата сутрин си взех колекционерските принадлежности и малко храна и придружен от Роджър, Пикльо и Посерко, се отправих на пътешествие с „Тумбел-Нехранимайски“. Морето беше спокойно, слънцето светеше на синьото като тинтява небе и подухваше съвсем лек ветрец. Денят беше великолепен. Лодката се клатеше по вълните покрай брега бавно и с достойнство, на носа Роджър изпълняваше ролята на наблюдател, а Пикльо и Посерко тичаха от единия до другия край, биеха се, опитваха се да пият морска вода, наведени от борда, и изобщо лудуваха, като че се намираха на сушата.
Каква радост е да си имаш лодка! Колко приятно е да усещаш могъществото си, когато гребеш с веслата и чувстваш, че лодката се плъзга, а водата край бордовете шумоли, сякаш някой разгръща коприна. Слънцето леко топли гърба ти и от лъчите му морето просветва със стотици багри. Колко вълнуващо е да си проправяш път през сложния лабиринт от покрити с водорасли рифове, а ярките им цветове да светят току под тебе. Доставяха ми удоволствие дори мехурите, които излизаха по дланите ми, макар от тях да усещах ръцете си изтръпнали и сковани.
Направих много пътешествия с „Тумбел-Нехранимайски“ и преживях много приключения, но нищо не може да се сравни с първото пътуване. Тогава морето ми се видя по-синьо, по-кристално и по-прозрачно, а островите — по-далечни, по-опалени от слънцето и по-омагьосани от преди, и сякаш всички живи същества се бяха събрали в малките езерца и проливчета, за да приветстват мен и моята лодка. На около сто стъпки от островчетата аз прибрах веслата и се покатерих на носа, проснах се до Роджър и загледах през бистрата вода към дъното, докато „Тумбел-Нехранимайски“ плаваше към брега, устойчив като целулоидно пате. Когато наподобяващата черупка на костенурка сянка на лодката лягаше върху морското дъно, пред очите ми се разкриваше многоцветният и жив гоблен на морския живот.
В ивиците на сребристия пясък на купчинки стояха отвесно забучени миди със зинали уста. Понякога между двете назъбени черупки виждах мъничък рак — пустинник с цвят на светла слонова кост — едно от крехките изродени създания с меко тяло, които водят паразитен живот, защитени от здравите стени на големи раковини. Беше ми интересно да видя как многочислената колония от миди дава сигнал за опасност. Оставих се водата да ме завлече над една група, докато стигнах точно над мидите, отворили черупки. След това леко пъхнах във водата дръжката на сака и докоснах една черупка. Тя мигновено се затвори и малко облаче бял пясък се изви като ураган. Раздвижването, причинено от уплахата на тази мида, се пренесе по водата и останалата част от колонията го почувства. В същия миг наляво и надясно започнаха да захлопват „вратите“ и водата се напълни с вихрушки от бял пясък, които се издигаха и виеха около черупките и падаха на дъното като сребрист прах.
Между мидите имаше и морски червеи с красиви перести „листа“, разположени в края на дълга и дебела сива тръбица, които непрестанно се движеха в кръг.
Поклащащите се пипала, оранжево златисти и сини, изглеждаха съвсем не на място върху грубите „стъбла“ — все едно, че някоя орхидея бе цъфнала на пънче от гъба. И червеите имаха система, откриваща опасността, много по-чувствителна, отколкото тази на мидите — само прокарвах дръжката на шест инча от водовъртежа на трептящите листенца, и всички те насочваха връхчета нагоре; събираха се и се напъхваха обратно в тръбичката (най-напред потъваше главата), и се виждаха само стъбълцата им, подобни на парченца от миниатюрни маркучи, забити в пясъка.