Школа за магии (Книга първа)

Холис забеляза, че покрай стените бяха наредени кръгли маси, но повечето от хората стояха на групички с чаши в ръце. В дъното на залата имаше голяма шведска маса, където някои си похапваха.

Холис погледна часовника си. Партито бе започнало преди час и той бързо пресметна, че вече всички са го изпреварили с около три питиета. Огледа се за бара и видя Джеймз Мартиндейл, съветник по протокола, да идва към него.

— Здравейте, Сам.

— Здравейте, Джим.

Холис харесваше тоя мъж въпреки безсмислената му работа и скованото му държане. Мартиндейл тържествено заяви:

— Организирали сме чудесно парти във ваша чест, полковник.

— Да, виждам. Много съм поласкан. Отначало си мислех, че по-скоро хората ще предпочетат да наблюдават смяната на караула пред мавзолея на Ленин, отколкото да дойдат тук.

Мартиндейл сякаш не долови шегата и продължи:

— Сигурно сте наясно, че поради обстоятелствата, при които напускате страната, не сме поканили никой от вашите познати от съветските военновъздушни сили, нито пък някой друг съветски държавен служител.

Холис си помисли, че това бе повече от очевидно.

— Нямахте желание да ги храните, нали?

— Освен това не изпратих покани и на никое от другите посолства, за да не ги поставям в конфузно положение.

— Много сте съобразителен.

— Въпреки всичко обаче неофициално поканих приятелите ви, заемащи вашата длъжност в посолствата на Британия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.

— Ние, англосаксонците, трябва да се поддържаме и да се съюзяваме срещу славянските орди.

— Да, прав сте. Ще се отбият и някои други военни аташета на страни от НАТО, за да ви пожелаят на добър път.

— Искате да кажете, че ще дойдат моите приятели разузнавачи от всички останали страни, които са в лоното на християнството? Надявам се, че сте поканили и ирландците.

— Да, поканих ги. Най-добре всичко да бъде съвсем неофициално, за да не си мислят нашите домакини, че ги обиждаме.

— Но ние наистина ги обиждаме. Да не мислите, че ако ме бяха изритали от Англия или Ботсуана, щях да дам каквото и да е парти?

— Ами от гледна точка на протокола…

— Къде е барът?

— В оня ъгъл, ей там. Поканил съм и журналисти — около трийсетина, и техните половинки. Повечето от тях ще се отбият, но няма да задават въпроси.

— Добре обмислено.

— Обясних всичко това на госпожица Роудс и тя го прие с разбиране.

— Какво се очаква от мене — да скърбя и да се покая ли?

— Не, просто това ми е работата.

— А сега мога ли да отида вече при бара?

— Бих искал да се възползвам от възможността да изразя своите най-добри пожелания към вас и възхищението си от работата, която свършихте тук.

— Благодаря. Аз…

— Това бе най-доброто, което можеше да се направи при създалите се обстоятелства. — И той махна с ръка към залата.

— Вижте, не са ме хванали да шибам някой милиционер. Просто ме хванаха да шпионирам. Не е голяма…

— Посланикът и съпругата му също ще се появят, но няма да се задържат дълго, защото имат и друг ангажимент.

— Пиян ли сте?

Мартиндейл се ухили и лицето му се разкриви.

— Пийнах няколко.

Холис се засмя. Мартиндейл го хвана под ръка.

— Елате с мен.

Холис бе отведен в предната част на залата за приеми, където имаше подиум и катедра с микрофон на нея. До едно пиано се беше изправил квартет музиканти любители. Холис се сети, че навремето това пиано бе в официалното жилище на посланика и някакви вандали го бяха раздрънкали няколко часа преди представлението на Владимир Фелтсман — известен пианист, еврейски дисидент. КГБ бе силно заподозрян и Алеви изпрати копие от сметката за поправка на пианото до Лубянка. Някакъв мръсник оттам им изпрати следния отговор: „Чекът е в пощенската кутия.“

Холис се качи на подиума. Лиза го последва, придружена от секретарката на Мартиндейл. Двамата си размениха леки усмивки.

Мартиндейл кимна към оркестъра и те изсвириха няколко акорда, които привлякоха вниманието на всички присъстващи. Мартиндейл почука с пръст по микрофона и заговори:

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на това мило тържество. Да ви представя виновниците за нашето събиране — полковник Сам Холис и госпожица Лиза Роудс.

Последваха ръкопляскания и Холис видя доста глуповати усмивки. Очевидно всички бяха във весело настроение.

— Длъжен съм да ви припомня — каза Мартиндейл, — че тази зала не е обезопасена и че всичко, което казвате, се подслушва от сградата отвъд улицата. Така че ви съветвам да внимавате какво говорите, да не подмятате обидни забележки по адрес на нашите домакини и да не забравяте, че експулсирането на полковник Холис и госпожица Роудс е голям позор за всички нас.

Някои в залата се подсмихнаха.

Мартиндейл се протегна назад, измъкна иззад катедрата две парчета син сатен, разгъна ги и ги вдигна във въздуха. Всички се изсмяха. Холис видя, че това бяха две от ония ленти, с които се препасват посланиците при определени случаи. Тези естествено бяха фалшиви. На тях с лъскави червени букви бе написано: „Персона нон грата“.