Школа за магии (Книга първа)

— Готови ли сте, Сам?

— Да, готови сме.

Сам Холис седеше на пода пред задната седалка с гръб към вратата. Лиза беше срещу него. На задната седалка седяха две момичета от Консулския отдел със свити под тях крака — Одри Спенсър и Пати Уайт. Отпред до шофьора седеше търговската съветничка.

Моторът изрева и Холис усети, че фордът потегли. Той обясняваше на Бети Ешмън:

— Запомни, че нямат право да те спират, когато излизаш от посолството. Ако ти се изпречи някой милиционер, натисни клаксона и продължавай. Той ще се отмести. Ясно ли е?

— Да, ясно. Веднъж го правих и заради съпруга си.

— Даже няма нужда от клаксон. Няма начин да не се отмести. Или настрани, или ще се пльосне на земята — каза Джейн Елис.

Двете жени отзад се засмяха малко нервно. Поне на Холис така му се стори.

— Две точки на ударен милиционер, Бети — каза Лиза.

Фордът се изкачи по рампата и се понесе покрай административната сграда. Утрото бе сиво и навън бе дори по-мрачно, отколкото в подземния гараж. Бети Ешмън караше бавно към изхода.

Холис отново прехвърли простичкия план през ума си. Тая неделя само в две протестантски църкви в цяла Москва се провеждаха неделни служби — в малка баптистка църквичка в едно от крайните предградия и в параклиса в британското посолство, където през седмица в неделя пристигаше със самолет от Хелзинки един англикански свещеник. В църквата към американското посолство имаше служби също през седмица, но само в събота и на празници. За щастие днес бе редът на британската църква, където четирите жени обикновено ходеха заедно. Следователно нямаше нищо, което да предизвика любопитството на съветските милиционери, запознати добре с привичките на служителите в посолството.

— Сега минаваме покрай нашия патрул — каза Бети Ешмън.

Когато наближиха до тротоара, един от милиционерите изскочи от будката, застана пред колата и вдигна ръка. Бети Ешмън натисна клаксона и педала за газта. Милиционерът подскочи назад и изкрещя:

— Пизда!

Пати Уайт се засмя.

— Досега не бях виждала съветски гражданин да се движи толкова бързо.

— Имаме ли си опашка? — попита Холис.

Двете жени отпред погледнаха в страничните огледала и казаха, че не виждат никакви коли зад тях.

Бети Ешмън зави по крайбрежното шосе, стъпи здраво на газта и скоро излезе на почти пустия път, обгръщащ северния бряг на Москва река. Това не бе най-прекият път до британското посолство, което се намираше на крайбрежната улица „Морис Торез“, точно срещу Кремъл, но Холис знаеше, че по нея няма много движение и опашките лесно се забелязват. Освен това той минаваше точно покрай Новодевическия манастир. Холис се облегна на вратата и погледна към Лиза. Тя протегна крака и сложи босите си стъпала в скута му.

— Притеснявам ли те така?

Двете момичета отзад се усмихнаха леко.

— Какво правите там отзад? Сам, дръж се прилично — каза Джейн Елис.

Всички жени се изсмяха. Холис си помисли, че не трябваше да се отказва от първоначалната си идея да пътува в багажника.

Пътят зави на юг, където реката правеше най-голямата си извивка под Ленинските възвишения.

— Всички ще си имате неприятности, когато се върнете. Съжалявам — каза Холис.

— Да го духат! — отговори Джейн Елис и веднага след това възкликна: — О, забравих, че сме тръгнали на църква.

Всички се засмяха.

— Манастирът е точно пред нас — съобщи Бети Ешмън.

— Спри край оня парк пред манастира, за да се изтърсим — заяви Лиза.

— Благодаря ви, че ни докарахте, момичета — каза Холис.

— За нас беше голяма чест да возим носителите на наградата Джоуел Барлоу — отговори Джейн Елис.

Бети Ешмън отби колата в парка и спря на една от алеите. Холис и Лиза отвориха вратите и слязоха със светкавична бързина. Автомобилът потегли и Холис го проследи с поглед, докато изчезна по виещия се покрай реката път.

— Май сме сами — каза той и се огледа.

Лиза оправи гънките на шлифера си.

— Дяволски начин да отидеш на църква, а?

— Да се махнем от пътя.

Тръгнаха през парка към високата назъбена ограда от тухли и варовик на манастира.

— Все още ли ми се сърдиш? — попита Лиза.

— Не.

— Добре. А съжаляваш ли?

— За какво?

— За това, че се скарахме. За това, че спа на дивана. За…

— Да, да. Съжалявам. — Той погледна часовника си. — В колко часа започва службата?

— В десет. Съветското правителство е определило два часа за църковни служби в цяла Русия в десет сутринта и в шест вечерта.

— Така е по-лесно. — Холис се загледа в изящно украсените бойни кули по стените на манастира. — Невероятно място. Стените са по-красиви дори от кремълските. Откъде се влиза?

— Ела.

Тръгнаха към северната стена, където се намираше Преображенската църква. Поток от хора, предимно възрастни, идваше откъм близката метростанция и се вливаше в църквата през масивната врата. Холис вдигна очи към кулите и златните кубета над стената, които се извисяваха на фона на сивото московско небе, и усети, че по бузите му се наслоява лека мъгла. Лиза го хвана за ръката и те се сляха с хората, които влизаха през сводестия портал.

— За какво разговаряхте със Сет чак до 4 сутринта? — попита Лиза.

— За секс, спорт и религия.