Школа за магии (Книга първа)

— Това се казват балкони от световна класа.

— Циник. Започваш да ставаш много циничен. Забравяш, че си офицер и джентълмен.

Той я целуна по врата и двамата слязоха на долния етаж. Лиза донесе уискито и бутилка сода. Холис сложи лед в две чаши.

— Тия кашони започват да ми лазят по нервите — каза тя.

— Къде е иконата?

— Ей там, върху етажерката с книги. Ще я изпратя до моя началник от Информационната агенция във Вашингтон. Писах му и го помолих да ми я пази. Ще я сложиш ли в дипломатическата чанта?

— Нали ти казах, че ще го направя.

— Благодаря ти. А ще ми я вземеш ли от Вашингтон, когато ходиш там?

— Разбира се. — Той взе иконата от етажерката и я заразглежда. Беше квадратна, с размери приблизително 60 на 60 сантиметра. Изобразяваше светец, но Холис не можеше да познае кой е. — Кой е това?

Тя се доближи до него.

— Това е архангел Габриел. Виждаш ли тромпета му?

— А, да.

— Рисувано е върху лиственица. Повечето икони са върху бор, който се изкорубва и се пука.

— Ясно.

— Много хора не харесват рисунките по иконите. Фигурите са без перспектива, няма дълбочина и движение. Просто са плоски, а лицата са застинали и безжизнени.

— Като тези на осемте милиона московчани.

— Но в цветовете има много топлина и това блажено лице излъчва някакво спокойствие, не мислиш ли?

— О, да. Колко?

— Колко струва ли? Ами на Запад е трудно да се прецени, но в Колумбийския университет открих един специалист по история на изкуството, който каза, че тази икона е от района на Казан и е изработена през 16 век, което аз всъщност знаех. Сигурно струва 25 хиляди.

— Исусе Христе! Ами ако я загубя?

— Не мога да си представя, че един разузнавач може да губи нещо. Доверявам ти се.

— Добре. — Той остави иконата на етажерката.

— В Русия иконата е от особено значение. По време на татарските нашествия, когато са изгаряли църквите и са избивали духовниците, иконата е била много малка, за да може да се скрие лесно, и всяко семейство е имало по една икона у дома си. Стотици години тези дълбоко религиозни хора са гледали на иконите като на символ за оцеляване на християнството и на руската култура.

Холис кимна.

— Правиш ли някаква аналогия?

— Разбира се. Всички правят аналогия. Ако православната църква и руската култура са могли да преживеят триста години под нашествието на ония диви конеездачи, то те ще могат да оцелеят и при тези глупаци от Кремъл. Това е част от символичното значение на възраждането на иконографията. Самите образи може да не са много вдъхновяващи, но хората, които пазят иконите, надигат глас на протест. Според мен те, както и онези в Кремъл, добре знаят кои са пазителите на културното наследство и кои са татарите.

— Интересно. Понякога си мисля, че тая страна е много повече от това, което виждат очите. Забравяме, че и тук си имат история.

— А те не го забравят дори за миг. — Лиза отпи от уискито си. — Малко ми е притеснено за това парти.

— Защо?

— Ами… то е нещо като… мисля, че съм малко срамежлива по принцип. Не обичам да съм център на внимание, особено на парти в чест на моето изритване.

— Не съм забелязал, че си срамежлива — отбеляза Холис. — Е, все пак, ще бъде весело. Веднъж съм бил на такова парти в София. Един от заместниците на посланика беше прелъстил жената на някакъв български висш служител, или нещо подобно. Накратко — хванаха го и го изритаха. Въпреки всичко партито продължи през целия уикенд, а горкият човечец… Но какво има?

— Всички мъже са свине. Това съвсем не е смешна история.

— О, тогава ми се стори смешна. Сигурно и на теб би се видяла смешна, ако беше там.

— Знаеш ли, работата на разузнавача е… както и да е, не ти подхожда. Не можеш ли да се измъкнеш? Искаш ли да се измъкнеш?

— Искам отново да летя.

— Така ли? Или просто така си говориш открай време?

Холис седна върху един кашон, без да отговори.

— Съжалявам, Сам. Много бързам. Не те притежавам. — Тя допи уискито си. — Все още. Искаш ли още едно?

— Не.

— Аз пък искам. Нервно ми е.

— Виждам.

Тя си наля отново, после взе цигарите си от една празна етажерка. На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя. — Лиза слезе по стълбите и се върна с Чарлз Банкс.

— Здравей, Сам. Според Лиза няма да ви обезпокоя.

— Сигурно е така. Съблечи си палтото, Чарлз.

— Не, минавам само за няколко минути.

— Ще пийнеш ли? Има само уиски.

— Едно малко. Със сода или с вода, все едно.

Лиза отиде в кухнята. Банкс се огледа, после каза:

— В кариерата ми и през живота си много пъти съм виждал тая картина. Баща ми работеше към външното министерство.

Лиза се върна с чаша леденостудена вода и я допълни с уиски. Подаде я на Банкс. Той вдигна чашата си.

— Нека бъда първият, преди още да е започнало соарето по случай изпращането ви, който ще ви пожелае и на двамата суперкъсмет в кариерата и много лично щастие.

Чукнаха се и отпиха. Банкс остана прав и се обърна към Лиза:

— Тъкмо казвах на Сам, че съм отроче на дипломати.

— Не бях чувала за това, Чарлз. Честно казано, тук почти никой не знае нищо за вас.

— Е, някои хора знаят. Прекарал съм живота си из разни дипломатически мисии. Всъщност моят баща, Прескът Банкс, е бил на работа тук през 1933 г. — в първата дипломатическа мисия след революцията. Бях на осем години и си спомням някои неща от Москва. Тогава тя беше доста мрачно място. — Той се усмихна. — Знам, знам. Както и да е, видях Сталин, когато бях някъде на 10 години, струва ми се.