Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Страйк се върна на показанията на Тони Ландри, които не хвърляха никаква светлина по въпроса защо племенницата му толкова е държала да се свърже с него. Бе обяснил, че изключил звука на телефона си по време на конференцията и чак много по-късно забелязал, че племенницата му е звъняла многократно следобеда. Нямал представа защо, нито ѝ върнал обаждането, защото престанала да му звъни и той предположил, правилно, както се бе оказало, че вече е в някой нощен клуб.
Страйк започна да се прозява все по-често; хрумна му да си направи кафе, но не можа да събере енергия за това. Теглеше го към леглото, но подтикван от навика да не оставя недовършена работа, отвори на копията от дневника на охраната, показващи влизането и излизането на посетители на номер осемнайсет в деня, предшестващ смъртта на Лула Ландри. Внимателният оглед на подписи и инициали разкри, че Уилсън не е бил толкова старателен във воденето на книгата за посетители, колкото биха желали работодателите му. Както Уилсън вече бе казал на Страйк, движенията на обитателите на сградата не се записваха в дневника, така че влизанията и излизанията на Ландри и семейство Бестигуи отсъстваха. Първото вписване на Уилсън бе за пощальона в девет и десет; следващото, в девет и двайсет и две, гласеше „Доставка на цветя за апартамент 2“; накрая – в девет и петдесет, „Секюрибел“. Не бе отбелязан часът на излизане на техника, проверявал алармените инсталации.
Иначе беше (както и Уилсън го бе описал) спокоен ден. Киара Портър бе пристигнала в дванайсет и петдесет, Бриони Радфорд – в тринайсет и двайсет. Излизането на Радфорд бе отбелязано със собствения ѝ подпис в шестнайсет и четирийсет, но Уилсън сам бе вписал влизането на хората от кетъринга в апартамента на Бестигуи в деветнайсет часа, излизането на Киара с Лула – в деветнайсет и петнайсет, и напускането на хората от кетъринга – в двайсет и един и петнайсет.
Страйк се разочарова, че от полицията бяха фотокопирали само страницата от деня преди смъртта на Ландри, защото се беше надявал някъде из дневника да открие фамилията на неуловимата Рошел.
Беше почти полунощ, когато Страйк насочи вниманието си към полицейския доклад за съдържанието на лаптопа на Ландри. Очевидно бяха търсили основно имейли, сочещи към самоубийствени настроения или намерения, и в това отношение не бяха постигнали успех. Страйк хвърли поглед на имейлите, които Ландри бе изпращала и получавала през последните две седмици от живота си.
Беше странно, но факт, че безбройните снимки, запечатали неземната ѝ красота, правеха по-трудно, а не по-лесно за Страйк да повярва, че тя реално е съществувала. Чертите ѝ придаваха на образа ѝ абстрактност въпреки уникалната хубост на лицето.
Сега обаче отвъд тези сухи черни символи върху хартия, отвъд безразборните съобщения, изпъстрени със свойски шеги и интимни прякори, пред него в тъмния кабинет се изправи призракът на мъртвото момиче. Имейлите ѝ му дадоха онова, което не бе получил от снимките: осъзнаването, плод на инстинкт, а не толкова на мозъчна дейност, че едно реално, живо, смеещо се и плачещо човешко създание бе намерило смъртта си на заснежената лондонска улица. Мяркащата се сянка на убиец се бе надявал да зърне, докато разлистваше страниците на досието, но вместо това от него изникна духът на самата Лула, който се взираше в него, както понякога правят жертвите на насилие, чийто живот е бил прекъснат без време.
Сега виждаше защо Джон Бристоу бе настоявал, че у сестра му не е имало мисли за смърт. Момичето, написало тези думи, бе предана и сърдечна приятелка, общителна, импулсивна, ангажирана и доволна от забързания ритъм на своя живот, изпълнена с ентусиазъм за работата си, развълнувана, както бе казал Бристоу, от предстоящото пътуване до Мароко.
Повечето от имейлите бе пращала до своя дизайнер Ги Соме. Те не съдържаха нищо интересно освен тон на весела конфиденциалност и само едно споменаване за онова нейно необяснимо приятелство:
Гиий, моооля те, направи нещо за рождения ден на Рошел, много те моля, ама много. Аз ще платя. Да е нещо хубаво (не бъди ужасен). За 21 февруари, а? Бъди добричък. Обичам те. Кукувичка
Страйк си припомни твърдението в „Луламойтовдъхновение“, че Лула е обичала Ги Соме „като брат“. Неговите показания пред полицията бяха най-кратките в цялото досие. Прекарал една седмица в Япония и се завърнал у дома във вечерта на нейната смърт. Страйк знаеше, че Соме живее съвсем близо до Кентигърн Гардънс, но разследващите изглеждаха удовлетворени от твърдението му, че с прибирането си направо си е легнал да спи. Страйк вече си бе изяснил факта, че всеки, идващ откъм Чарлс Стрийт, би се приближил към Кентигърн Гардънс откъм противоположната посока на охранителната камера, разположена на Олдърбрук Роуд.