Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
— Поне това му дължа! — извиках аз и се засмях, под шумното одобрение на компанията. Двамата с жената хванахме по един крак и изтеглихме Венковото тяло през входната врата. Продължихме още няколко крачки назад, озовахме се на верандата, далеч от светлината и от ушите на другите. Аз пуснах крака на Венко и я погледнах в тъмното. Отблясъците от прозорците се отразяваха в очите ѝ като два въглена.
— Не тъгуваш ли за брат си? — попитах я.
— Никакъв брат не ми е! — отвърна тя и изплю голяма храчка върху главата му. — Радвам се, че го уби. Всичките искам да ги видя мъртви!
— Но защо? — попитах аз, ала тя ми направи знак да мълча и да се връщаме в къщата. Явно и новото ми семейство си имаше проблеми. Прекрачих прага с усмивка и заех мястото си до Спас.
В следващия един час им разказвах за себе си — отново почти без да лъжа, просто спестявах повечето истина. Наблягах на убийствата, на подробностите, на кървищата. Всички те ме слушаха в захлас, надигаха чашите и късаха полусурови мръвки. Говорих колкото се може повече и избягвах да пия от силното таниново вино; те пиеха и за мен. На два пъти обръщах чаша на екс, след това излизах навън да пикая и избълвах изпитото, преди да се е просмукало през стените на стомаха ми.
Луната бе вече високо горе, когато Спас реши да ме посвети в делото на братството. Че не бяха всички родни братя, си личеше още след първите петнадесет минути, макар и да имаше доста прилики и между големите, и между малките, които бяха все луничави. Спас взе Захари и Камен, най-възрастните, и ме изведе навън при колите. Подминахме тялото на Венко, все едно не беше там. Спас ни накара да замлъкнем и ние застанахме в нощната тишина до един от трите пикапа. Тогава чух ясно звука — идваше от багажника — нестройно потропване, дращене, грухтене. Спас извади ключа за автомобила и го пъхна в ключалката. С тихо щракване го превъртя и повдигна капака.
Фенерите на Захари и Камен осветиха момиче, което се бе свило между останалия багаж — черни найлонови торби и сак. Ръцете и краката ѝ бяха вързани със син кабел, а в устата ѝ бе натикан парцал на каре в сини, розови и жълти цветове. След миг го разпознах като парче откъснато от нейната риза. Беше обута в съвсем къси кафяви джинсови панталонки, носеше и бели чорапи. Единият ѝ кец липсваше. Краката ѝ изглеждаха насинени и изподрани, можех да видя дълбока драскотина и на едното ѝ рамо. Ризата ѝ отпред беше раздърпана, виждаше се син сутиен, а гърдите ѝ, прилично едри, почти бяха излезли — забелязах половината от ареола на лявата гърда. Имаше руси коси, стигащи малко до под ушите и сини очи. На едната ѝ буза си личеше скорошна синина.
— Откуп ли? — попитах аз.
Спас поклати глава.
— От кого? Беше с майка си, баща си и по-големия си брат. Сега и тримата лежат в едно дере, ако още не са ги изяли вълците.
— О.
— Остава при нас — каза Спас. — Милата ни сестрица Анита вече остаря. Не смогва да се грижи за нас. Трябва ѝ отмяна.
— Трубадур — обърна се към мен Захари, който всъщност бе и най-възрастният. — Снощи ми се присъни странен сън. Видях два вълка да се давят, накрая единият умря в кърви. До вълците стоеше агне. Когато победителят приключи с опонента си, разкъса ѝ агнето.
— Странна работа — рекох аз.
Захари кимна в тъмното.
— Не беше случаен този сън, това ми е мисълта. Имахме днес вълци, имаме и агне — продължи той. — Ти вече прехапа гърлото на Венко. Агнето също е твое. Такава чест не сме оказвали на никого.
— Разбирам — рекох. „Агнето“ чуваше всичко това и след последните му думи започна да се мята още по-ожесточено. — Първо аз, после и всички останали, нали?
Тримата се засмяха, вместо да ми отговорят.
— После — казах им аз. — Искам да се напия за новото ми семейство.
— Да вървим тогава! — извика Спас. — Нощите тук са дълги, има време за всичко!
Купонът продължи. Братята си припомняха предишни набези, обсъждаха днешния и се заканваха за геройствата, които им предстои да извършат. Територията им не се ограничавала само до Странджа и околностите — извършвали грабежи и убийства из цялата страна. Имали свои хора в различни градове, които успявали да шитнат краденото срещу дял от печалбата. Едно момче в Ямбол разфасовало автомобилите на жертвите за нула време, а горите наоколо били чудесно място за гробове. Кой знае колко неразкрити убийства и изчезвания тежаха на съвестта им. Колкото повече ги слушах, толкова повече се убеждавах, че не го правеха за пари. Не беше и точно удоволствие. Беше… начин на живот.