Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
— Ахам, разбирам — рече той. — Името ми е Спас. С останалите братя можеш да се запознаеш и по-късно. Казваш значи, че си масов убиец, а? Не те ли е страх, че ще те предадем на полицията?
— Като ви гледам, момчета, по-скоро бихте ме заровили зад къщата — отвърнах аз. — Не ми приличате на хора, които всяка сутрин си пият кафето с окръжния полицай.
Той изсумтя и като че ли се усмихна.
— Сестрицата ни не те ли предупреди, не те ли прогони?
— Опита се — потвърдих аз и продължих, — но това не ме спря. Какъв избор имах? Забелязах част от капаните, както и че тук живеят опасни хора. Достатъчно щеше да бъде да ви каже, че наоколо се мотае съмнителен тип, за да започнете да ме преследвате в планина, в която едва се ориентирам. Нее, предпочетох да се запозная с вас.
— А ако сега брат ми Венко стои отзад и е готов да забие ножа си в гърба ти? — попита ме Спас.
— Лош късмет за мен, лош и за вас. Не нося пари, нямам скъпоценности, т.е. не съм обичайната ви плячка. Ако ме задържите в плен, никой мой близък няма да ви плати откуп. Цѐнен съм само жив, с тези две ръце.
— Не те разбирам, страннико! — смръщи вежди той. Междувременно почти всички бяха седнали около масата и следяха разговора ни внимателно.
— Зайци, прасета, диви кози… Добър улов, но не стига — започнах аз. — Не и за да изхрани тринадесет души. По тези краища няма кой да изкупува дивеч или кожи, а няма и кой знае колко улов. Не сте общи работници, защото на километри околовръст не видях нито строеж, нито завод, нито ферма. Освен това всички носехте оръжие. Ризата, която онзи хубавец там е облякъл, е изключително скъпа и сравнително нова, контрастира на останалата част от облеклото ви. Часовника, който ти, Спасе, си сложил на ръката си, струва поне хилядарка и не знам друг начин да се е озовал у теб, освен да си го свалил лично от китката на предишния му собственик. В дъното, до пещта, стоят няколко телевизора в кашони, макар че дори нямате електричество. Носите автомати, но не ловни СЛР-и, а никой законен ловец не може да ловува с напълно автоматична щурмова пушка. Този, подпрян на колоната до по-младия ти брат, е АКСУ, десантно или танкистко оръжие. Абсолютно непригоден за лов на дивеч в гората, но пък крайно удобен да стреляш през прозореца на автомобил. Не, господа, вие не сте просто ловци. Вие сте разбойници. Грабители. Убийци на пътя. Или греша?
Те ме гледаха озадачени.
— Как позна? — попита едно от най-малките момчета.
Спас го стрелна с поглед, но вече бе късно. Бях успял да ги впечатля.
— Ченге ли си? Някакъв специален агент? — попита ме Спас. Вече ме бе освободил от прегръдката си и се беше обърнал изцяло към мен.
— Не. Вече се представих. Цял живот съм убивал хора и съм свирил на китара — за разнообразие. Наричат ме Трубадур — рекох аз.
— Нека го пробваме, Спасе — предложи двадесетинагодишен мъж с гаден белег през бузата. — Ако успее да ме надвие, може и да има истина в думите му.
Спас огледа останалите и по киманията им прочете, че одобряват предложението. Тогава той се изправи, дръпна ме след себе си и извика:
— Няма нищо по-хубаво от един бой преди вечеря! Давай, Венко, ти си!
Има, помислих си аз — аперитив и салата, но мнението ми не бе от значение. Изправих се срещу мъжа, който ме бе предизвикал, и застанах в очакване. Той извади иззад гърба си голям ловджийски нож с дръжка от еленов рог и го размаха пред мен.
— Хайде, масовия убиец, да те видя! — извика ми той.
Когато прибрах отново Близнаците отзад под якето си и отстъпих назад, времето потече отново. Много от братята осъзнаха, че лицата им са опръскани с кръвта на Венко. Най-малкото дете се разрева на мига. Венко все още размахваше ножа, когато коленете му изведнъж поддадоха и се строполи на пода. Локвата кръв започна да пълзи към обувките ми. Двата разреза бяха перфектни — и двата през гърлото, на половин сантиметър един над друг.
— Спасе, той го уби!
— Уби Венко!
— Венко!
Спас вдигна ръка и всички млъкнаха. Той прекрачи трупа на брат си и сложи ръка на рамото ми.
— Вече напълно ти вярвам, Трубадур — рече той. — Съдбата знае своето. Тази вечер ти ще заемеш мястото на Венко на нашата маса!
Вечерта започваше добре. Само преди един ден бях изгубил семейството си, а ето, че вече имах ново. Прекалено хубаво бе, за да е истина. Добре, че не съм сантиментален. Не можех да знам дали до сутринта Спас и останалите психопати нямаше да ме заколят и консервират в буркани за зимата, но мигновеното убийство на техния „ножар“ очевидно ги бе впечатлило.
Спас, който не беше най-големият брат, но единодушно оглавяваше бандата, вдигна наздравица за приемането ми в лоното им и всички шумно аплодираха, забравили вече за Венко. Аз също пих от силното им вино и съжалих, че все още бях гладен — удари ме директно в главата. Докато се запознавах набързо и непоследователно с различни братя като Захари, Георги, Камен, Петър и т.н., аз мярнах с периферното си зрение как сестра им, т.е. сестра ни, се опитва да извлече трупа за краката. Аз потупах Камен (или Тодор?) по рамото да се отмести и станах да ѝ помогна.