Трубадур

Повечето бяха все едри мъжаги, на възраст между двадесет и петдесет години. Носеха грубо облекло — ботуши, гащеризони, джинси, изгубили оригиналния си цвят, камуфлажни якета, карирани ризи, тиранти, всевъзможни шапки и оръжие. Много оръжие. Всеки от тях бе нарамил ловна пушка или автомат Калашников. Лицата им бяха като дрехите — грозни, ръбати, тъмни и брадясали. Сред големите мъже имаше и трима по-млади, а последни влязоха няколко деца на приблизително шест, осем и дванадесет години. Тук-там обаче забелязах и по-нови дрехи, които стояха нетипично на носителите си. Както си говореха на висок глас, те изведнъж замлъкнаха и се скупчиха около мен. Бяха общо дванадесет.

— Добър вечер — казах аз.

— Добре дошли, братя, добре дошли! — втурна се покрай мен жената и посегна да свали пушката от рамото на мъжа право срещу мен, който изглеждаше така, сякаш също обмисля да свали въпросната пушка. Той беше към четиридесетгодишен, с рижа четина по лицето и малки сини очи, които ме опипваха недоверчиво.

— Добре заварила, сестрице — отвърна непознатият. — Виждам, че тази вечер имаме гост на нашата трапеза.

— Господа, ще помоля да споделя не само трапезата, а и покрива ви — рекох аз.

— Този странник ми помогна днес с дървата, с водата, както и с всички други приготовления, братко — каза жената.

— Благодарим ти, странниче — кимна ми водачът. — Заповядай, хапни с нас, още повече, че си го заслужил.

Те се пръснаха из помещението, разхвърляха връхните си дрехи и пушките и отново се разприказваха, все едно аз бях просто нова част от интериора. Сестра им им помагаше да се измият, тичаше да носи пешкири, подпитваше ги това-онова. Освен пушки мъжете внесоха и дивеч — зайци, една дива коза и глиган. Някои от тях се заеха да ги дерат. Скоро месото бе насечено и нанизано на шишове, които после бяха разположени над огъня. От един от кухненските долапи бяха изнесени керамични стомни с вино. Всички се настаниха около масата.

— Седни до мен, гостенино — покани ме братът, който пръв ме бе заговорил, след като пак пръв му бе поднесено да се измие. В къщата, естествено, нямаше течаща вода. Докато другите се суетяха наоколо и споделяха моменти от днешния лов, лидерът на групата стовари тежката си длан върху рамото ми, придърпа ме свойски до себе си и ми рече:

— Искам сега да знам кой си и какво дириш тук, за да не те сполети съдбата на онова прасе!

— Избих много хора в Тополово, после в Батак, а във Варна направо счупих всички рекорди — отвърнах му аз. — Скоро не ще мога да се покажа сред хора; сигурно и малките деца ще ме познаят от полицейския бюлетин.

— И реши да дойдеш при нас? — попита ме той недоверчиво.

— При вас точно — не, нямаше откъде да знам, че тук живеят дванадесет братя и една сестра. — Отново успях да му отговоря, без да го излъжа, сто на сто го беше усетил. — Търсех възможно най-изолирано място, изоставено или пък с някоя бабичка, която да ме подслони.