Върховното кралство [Наследникът]

Аед беше избягал, за да спаси живота си.

Толкова по-зле за Орикт, който бе предпочел да се бие. Толкова по-зле и за Ерган, който така и не видя откъде дойде ударът, който го обезглави. В края на краищата нали точно на него му беше хрумнала идеята да изнасилят момичето? Ако той не беше пожелал „да се позабавлява“, ако се беше задоволил да се подчини на заповедите, както искаше Аед, Ерган още щеше да е жив. Както и Орикт. Ерган беше виновен за това, че Орикт беше убит. Не Аед. Какъв смисъл имаше да остане и да се бие? Щеше да има само още един труп на полянката, това е.

Тъй като монахът рицар, изглежда, не смяташе да го преследва, отначало Аед си помисли, че се е измъкнал. Но продължи да тича, после спря, за да ориентира, като се мъчеше да се убеди, че шумовете, които чуваше в края на гората, са плод на въображението му.

Аед не обичаше тази гора.

Смятаха я за прокълната и ако момичето не беше опитало да се спаси в нея, той никога нямаше да пристъпи там. Но Ерган беше настоял. С ръка на меча беше припомнил какво беше обещаното възнаграждение. Толкова злато за тая никаквица — това си струваше да се поемат известни рискове. Освен това Аед познаваше добре каква съдба очаква страхливците и подлеците.

„На страхливеца главата винаги му е на мястото си“ — каза си Аед.

И тъкмо когато мислеше, че се е изгубил, намери стария път и белите стълбове покрай него. Това, че напусна гората, беше облекчение, но наемникът бързо си промени мнението с падането на нощта — сега, когато…

Сега продължаваше да тича, изплашен, с обезумял поглед.

Мъглите на Тъмнината, които бяха излезли от гората, го обгръщаха. И той ги цепеше, следвайки павирания път, като хипнотизиран от сивкавата пътека, която той очертаваше пред него под Голямата мъглявина. В мъглата чуваше въздишки, жалби, стенания, внезапни крясъци и страховито ръмжене. Отгатваше очи, бивници, гримасничещи лица и увиснали муцуни, които не искаше да вижда. Понякога парче измъчена мъгла го хващаше за глезена или за ръката. Той се освобождаваше лесно, но все по-ужасѐн, а кръвта му се смразяваше.

Тъмнината си играеше с него.

Аед знаеше, че е обречен и единствено страхът не му позволяваше да се примири със съдбата си. Така че тичаше и — неспособен да мисли — щеше да бяга до последния си дъх.

Но вече се чувстваше изтощен.

Дробовете му горяха, а краката го измъчваха от болка. Собствената му пот го заслепяваше, гореща при допир с очите. Бягането му беше вече някакъв ад. Залиташе и на няколко пъти за малко не падна, препънат в някоя разместена плоча. Намали, скоро вече можеше само да върви. Тогава Тъмнината стана по-гъста, по-черна, по-задушаваща. Но не се затвори върху него и го остави да върви напред — с последни сили, като залиташе на всяка крачка.