Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Имението Д’Арл беше любима тема за обсъждане сред по-висшите кръгове на благородническото съсловие на Даруджистан, най-вече поради качествата на най-младата дъщеря на фамилията, вече на възраст, подходяща за женитба. Много бяха нейните ухажори, много бяха даровете от скъпоценни камъни и дрънкулките, които сега пребиваваха в спалнята на младата девица.
Докато тези приказки минаваха за най-сладкия хляб сред по-горните кръгове, малцина от простолюдието им обръщаха внимание, когато слуховете се процедяха чак долу, до техните среди. Но се намираха и такива, които се вслушваха с голямо внимание в тях, смълчани и потънали в собствените си мисли, и в същото време — странно жадни за най-малките подробности.
С поглед, вперен в задрямалия в градинката пазач, Крокъс Младата ръка се замисли за това, което предстоеше. Ключът бе в откриването кои точно от десетките и десетки стаи на имението са покоите на девицата. Крокъс не обичаше да залага на предположения, но беше установил, че мислите му, носещи се почти изцяло по инстинкт, се движат по своя собствена логика, когато трябваше да реши подобни неща.
Най-горният етаж със сигурност трябваше да е за най-младата и красива дъщеря на Д’Арл. И с балкон с изглед към градинката.
Той насочи вниманието си към стената точно под себе си. Три балкона, но само един, вляво от него, беше на третия етаж. Крокъс безшумно се плъзна по покрива, докато не прецени, че е точно над терасата, после отново погледна надолу.
Десет стъпки, най-много. От двете страни на терасата се издигаха изкусно резбовани колони от боядисано дърво. Между тях се изпъваше арка с формата на полумесец, на ръка разстояние под него, за да дооформи красивата рамка. Крокъс хвърли последен поглед към спящия пазач — той не беше помръднал и копието му като че ли нямаше намерение да падне всеки момент и да издрънчи по камъните, — след което бавно се смъкна по стената.
Намазаните му с катран обуща се лепнаха сигурно за колоната. Места за хващане имаше много, тъй като резбарят беше издълбал твърдото дърво дълбоко, а и боята се беше олющила от слънцето, дъжда и вятъра. Младежът се смъкна по колоната и стъпалата му докоснаха перилото на балкона, където то се съединяваше със стената. Миг след това той се присви на гледжосаните плочки в сянката на масичката от ковано желязо и отрупания с възглавнички стол.
Никаква светлина не се просмукваше между крилата на плъзгащата се врата. Две тихи стъпки го отведоха до нея. Само един миг оглед и той видя каква е ключалката, извади едно от фино наточените триончета и се залови за работа. Звукът, който издаваше инструментът, беше нищожен, не повече от шумоленето на рачи крак. Фин инструмент, рядък и скъп. Крокъс беше извадил късмет, че си имаше чичо, който се главичкаше с алхимия и заради това му трябваха магически закалени сечива, когато сглобяваше шантавите си механизми за кондензиране и филтриране. Още по-хубавото беше, че вечно разсеяният му чичо имаше навика да си оставя нещата неподредени.
След двайсет минути зъбите на триончето отрязаха последния задържащ болт. Младежът прибра инструмента си, изтри потта от дланите си и открехна вратата.
Надникна предпазливо в стаята. В сивия сумрак успя да различи големия балдахин с четирите пилона вляво. Около него се спускаше мрежа против комари и свършваше на купчини по пода. Отвътре се чуваше равното дишане на спящ човек. Стаята беше изпълнена с аромата на скъп парфюм, нещо екзотично, вероятно от Калоуз.
Точно срещу него имаше две врати, едната открехната — водеше към баня; другата бе внушителна, от обкован с желязо дъб и с огромно резе. До стената вдясно имаше гардероб и масичка за гримиране, над която имаше три лъскави сребърни огледала, свързани с панти. Средното беше закрепено за стената, а другите две бяха под ъгъл над масичката, за да предлагат безкраен низ от възхитителни личица.
Крокъс се промуши в стаята и бавно се протегна, за да отпусне мускулите след напрежението, в които ги беше държал последния половин час. Погледът му се плъзна към масичката за гримиране и той запристъпва на пръсти към нея.