Лунните градини

Круппе сложи ръжения самун на пода и го наряза.

— Круппе винаги ви е смятал просто за отражения на самия себе си, половин дузина Гладове, впрочем. И все пак, при всичките си нужди, към какво подтиквате вие своя господар? Да зареже бягството си и да се върне, разбира се. Черепчето на човек е твърде ценна кухина, за да я владее заблудата — но Круппе с дългия си опит ви уверява, че всяка заблуда е рожба на ума и там тя се храни, докато добродетелите вехнат от глад.

Говорителят взе парче хляб и се усмихна.

— Може би ние сме твоите Добродетели.

Круппе помълча и огледа сиренето в ръката си.

— Мисъл, над каквато Круппе не е разсъждавал досега, вмъкнала се в мълчаливото наблюдение на тази буца сирене. Но уви, има опасност темата да се изгуби в лабиринта на подобна семантика. Нито могат просяци да избират, стане ли дума за сирене. Вие сте се върнали и Круппе знае защо, и вече го е обяснил с възхитително самообладание.

— Монетата се върти, Круппе, все още се върти. — Лицето на говорителя вече не беше весело.

Круппе въздъхна и подаде бучката сирене на мъжа, който седеше вдясно от него.

— Круппе го чува — призна той уморено. — Иска или не — чува го. Безкрайно бръмчене, което кънти в главата му. И при всичко, което Круппе е видял, при всичко, което подозира, че е, той си е просто Круппе, човек, който би предизвикал боговете в собствената им игра.

— Може би ние сме твоите Съмнения — каза говорителят, — срещу които ти никога не си се боял да се изправиш, както и сега. При все че се стремим да те върнем, при все че настояваме да се бориш за живота на Даруджистан, за живота на многото свои приятели, а и за живота на младостта, в чиито нозе ще падне Монетата.

— Тя пада тази нощ — каза Круппе. При тези негови думи шестимата просяци кимнаха, въпреки че наблягаха най-вече на хляба и сиренето. — Е, да приеме ли тогава предизвикателството Круппе? Какво са боговете, в края на краищата, ако не съвършените жертви? — Той се усмихна, вдигна ръце и размаха пръсти. — За Круппе, чиято слабост на ръцете е сравнима единствено със слабостта на ума му? Съвършени жертви на самоувереността, твърди Круппе, вечно заслепени от арогантността, вечно уверени в своята непогрешимост? Не е ли чудно, че са оцелели толкова дълго?

Говорителят кимна и отговори с уста, пълна с хляб и сирене.

— Може би сме твоите Дарби тогава. Похабени, между другото.

— Възможно е — каза Круппе с присвити очи. — Но ето, че говори само един от вас.

Просякът помълча, за да преглътне, после се изсмя и очите му блеснаха на светлината на свещта.