Човекът от ФБР [calibre 2.47.0]

Момиченцето подсмъркна и прекара ръката си до лакътя под сополивия си нос.

-      Ако обещаеш да направиш това за мен, ще те залюлея много нависоко - не се отчайваше Боби. Той хвърли поглед на Аш, който го наблюдаваше с особено изражение на лицето. Момиченцето се обърна и се запрепъва към майка си.

-      Не сега! - извика Боби. Той бързо протегна ръка към детето и успя да го хване за ръката, но с периферното си зрение жените бяха забелязали някакво движение и се обърнаха към тях. - Не сега - прошепна Боби, но момичен­цето се теглеше към майка си.

-      Какво има? - запита майката на детето и тръгна към оградата.

Боби пусна ръката на момиченцето, но твърде късно. За момент детето се застоя между него и майка си с ръка все още във въздуха, като завързана за тел. То усети напреже­нието, което го обграждаше, вторачените погледи, очаква­нето. Не разбираше какво се очаква от него да направи, защо във въздуха като че ли внезапно засвяткаха искри. Объркано, то прибягна до единственото възможно за него разрешение: започна да хленчи.

-      Заболя ме... Той ми стисна ръката! - заяви то.

-      Не е вярно! - побърза да отрече Боби, но вече беше много късно.

Дий се хвърли към него, издърпа го от брезентовата седалка на люлката, изправи го на крака.

-      Как смееш?! - изкрещя тя.

-      Направил го е, без да иска - намеси се майката на момиченцето, опитвайки се да омилостиви Дий, когато забеляза изкривеното ѝ от ярост лице.

Дий лепна ръка зад тила му, като го стискаше и блъскаше пред себе си така бързо, че Боби се запрепъва напред.

-      Как посмя да направиш това - съскаше Дий. - Как посмя да направиш това на МЕНЕ!

Пресякоха паркинга за секунди, горкото момче бе блъскано напред от стоманената хватка на врата му.

-      Всичко е наред. Моля ви! - Другата майка подтичва­ше след тях на половината път до колата, но Дий дори не я погледна. - Моля ви, не му причинявайте болка - повтаря­ше тя. Преди да успее да каже още нещо, вратите на колата се затръшнаха и тя потегли.

Дий караше сякаш без да гледа пътя, в огледалото очите ѝ бяха фиксирани пронизващо в Боби.

-      Ето какви благодарности получавам - повтаряше тя. - Ето как ме възнаграждаваш за нещата, които върша за теб.

-      Той не бяга - обади се Аш, но бе пренебрегнат.

-      Представи си само как се чувствам - не спираше Дий. -Замисли ли се поне за миг как ми се отразява поведението ти? Говорех на приятелките си, разказвах им какво добро момче имам, колко много се гордея с теб и точно в този момент ти ми направи това...

-      Не съм направил нищо. - Боби едва успя да се вмъкне в пороя от думи.

-      Но нито веднъж не си помисли за моите чувства, нали? Нито за секунда, нали?

Те препускаха през нощта. Момчето чуваше писъка на вятъра през процепа между стъклото и рамката на вратата.

-      Извинявай, Дий - каза то.

-      Малко късно обаче. Много съм разочарована от теб - студено отговори Дий.

Аш пое дълбоко дъх, въздъхна и Боби усети, че потрепери.

Докато се прибраха, Дий не каза нито дума повече, но когато Боби поглеждаше в огледалото, срещаше злобно присвяткащите ѝ срещу него очи...