Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Странно беше да си представям, че преди много години предците ми са живели тук някъде. И въпреки че за първи път бях на това място, имах чувството, че планините, поточетата и реките са ми познати.
Петдесет и седем минути по-късно спрях до един мост, който се простираше над бурен речен бързей. По-нататък пътят водеше до малко езерце и едно стопанство, където съзрях къща в червен цвят и хамбар. Пощенската кутия от другата страна на моста ми подсказа, че съм се озовала точно пред дома на Джордж Хаксли.
Паркирах колелото си до една малка бяла кола. В мътното езерце шаваше дребна риба. Отидох до предната част на червената къща, открих звънеца и го натиснах. Силният звън бе последван от бързо приближаващи се стъпки. Вратата се отвори. Една млада жена ме погледна.
— Здравей — казах.
— Здравей? — отвърна жената с въпросителна интонация.
— Търся Джордж Хаксли. Тук ли живее?
— А ти си?
— Казвам се Джули Мур.
Жената ме погледна.
— По какъв повод го търсиш?
— Трябва да говоря с него — отговорих.
Жената се поколеба.
— Господин Хаксли не се чувства добре — започна тя. — Точно днес не е много подходящо.
— Но…
В същия момент от стаята вътре се разнесе звън на звънче.
Жената се обърна и въздъхна.
— Сега трябва да се връщам при него. Можеш да дойдеш друг ден.
Бях на път да се възпротивя, но вратата бе затръшната пред лицето ми. Постоях на външните стъпала няколко секунди. „По дяволите!“ — помислих си.
Слязох по стълбите, завлачих се бавно по чакъления път към колелото на госпожа Кар. Затова ли пътувах толкова дълго? Само за да се обърна и да си тръгна?
Зад гърба си чух как вратата се отвори. Обърнах се.
— Все пак можеш да влезеш — каза жената, която навярно беше негов домашен асистент. — Той, ъ, каза, че би искал да говори с теб.
— Наистина ли?
Жената кимна и направи знак с ръка да вляза. Не чаках да ме покани повторно.
Влязохме в голямата къща. Беше хубава и топла, с просторно фоайе, в което закачих якето си и събух обувките си. В едно болнично легло във всекидневната, завит с бяло одеяло чак до брадичката, лежеше Джордж Хаксли. Лицето му бе обсипано с дълбоки бръчки. И въпреки че жената каза, че е зле, очите му бяха ясни и будни.
— Знаех, че ще дойдеш — каза той с тънък глас.
— К-какво имате предвид? — попитах.
— Видях те да идваш — отвърна той и се изкашля. — Дълго преди да дойдеш. Опитах се да кажа на дядо ти, когато беше тук, че не той трябва да идва при мен, а едно момиче с дълги червени къдрици. Но той си помисли, че се шегувам с него.
След това се усмихна, а после кашлицата пак го задави; този път беше по-силна. Жената, която се грижеше за него, му помогна да преглътне няколко глътки вода.
— Н-не знам дали разбирам напълно — казах.
— Не, това не е толкова странно.
Приближих се, дори не се огледах наоколо. Всичко, което виждах в този момент, беше старият болен мъж пред мен.
— Заповядай, седни.
Хаксли погледна асистентката си, а тя веднага донесе един стол за мен. Избута го близо до неговото легло.
— Вдигни го, ако обичаш. Оставя толкова грозни следи по пода.
Той се усмихна криво, докато тя изпълняваше това, което я бе помолил.
— Моля те също така, вдигни ме малко по-нависоко, за да мога да виждам добре новата си приятелка.
Жената взе едно дистанционно, висящо на кабел от леглото, и натисна едно копче. Горната част на леглото се вдигна бавно.
— Да, така, достатъчно е. Благодаря.
— Имаш ли нужда от нещо друго?
— Може ли да стоплиш малко вода за чай? Джули е пътувала дълго време.
— Разбира се.
Жената ми се усмихна.
— Между другото, казвам се Диана — рече тя и протегна ръката си. Подадох своята.
С безшумни стъпки Диана изчезна в кухнята. Когато затвори вратата, попитах:
— Какво имахте предвид, казвайки, че сте знаели, че ще дойда? Искам да кажа, как може да сте знаели за това?
Хаксли вдигна слабата си ръка изпод одеялото и се почеса по челото.
— Семейството ни винаги е било, как да кажа, благословено с някакъв вид ясновидство. Не знам как точно или защо сме придобили тази дарба, но тя действа само понякога. Беше ми лесно с дядо ти и твоите червени къдрици, но не знам защо.
Той се усмихна.
— Значи сте ясновидец? Това ли искате да кажете?