Огненият херцог [bg]

— Спри веднага — каза Хоузи, подпря се с пръсти на масата и понечи да се изправи. — Няма да ти позволя да се държиш с детето по този начин, не и след като му дължа толкова много.

Иън сигурно отново бе примигнал, след като тя възвърна образа, в който я бе видял за пръв път — много човешки, прекрасен лик с неопределена възраст.

Тя поклати глава.

— Моля те да ме извиниш, Иън. Не би трябвало да си играя с чувствата ти, но си мислех, че съм надраснала това преди… доста години. — Усмивката й го стопли. — Поне така си въобразявах.

Иън се опита да каже нещо, но единственият звук бе ниско ръмжене.

Харбард също изръмжа.

— Както и да е. Говорехме за Брисингамен — напомни той. — Кажи му.

За един кратък миг, тя стисна устни.

— Один — продължи тя — ми нареди да му го дам и аз се подчиних, а пък той го предаде в ръцете на Майстора, който го счупи и раздели скъпоценните камъни, като всеки един остана скрит някъде на много тайно място.

Иън изсумтя.

— Което означава, че той може да ги събере отново, както и всеки, който го накара да проговори, може да го събере отново.

— Не е точно така — каза Хоузи с глас, значително по-остър отколкото преди. — Не и ако той… е повредил онази част от мозъка си, където се намират спомените, защото той е решил, че дори и на него не може да се довери, когато става въпрос за края на вселената. По този начин, дори и по-късно да бъде заловен от… агенти на армагедонистите, нека така да ги наречем, дори и те да успеят да го завържат така, че той да няма как да избяга, не би могъл да им каже къде се намират скъпоценните камъни просто защото не знае, това е.

— Всички те са грешали — добави Харбард и показалецът му лениво пресече една едра капка вино, капнала на масата. — Трябвало е да остане при тебе, Фрея. Ти щеше да го пазиш, докато настъпи подходящият момент, а до него остава още много време. Вековните Народи са вече остарели и уморени, докато на по-младите им остават още много дни под слънцето, нали така? Единствено защото съм стар, трябва ли да ме болят костите…

На вратата се чу почукване.

— У теб има нещо, което е необходимо другаде — прогърмя плътен глас и звукът отекна в бунгалото и го изпълни, а чиниите и лъжиците на масата се раздрънчаха. — Искам да ми го предадеш.

— Няма — отвърна най-сетне Харбард. — Говориш за гостите ми, непознати, а моите гости могат да останат, докато аз позволя. Няма да те оставя да тормозиш никого от гостите ми, както няма да ти позволя да нараниш жена ми. — Докато говореше, се надигна от масата и пристъпи към вратата. Сега държеше главата си много по-изправена, а гърбът му изглеждаше вдървен, въпреки че в раменете му бе съсредоточена мощ, каквато Иън не бе забелязал до този момент. Главата му не се удари в гредите отгоре, въпреки че той сякаш се извиси и стана значително по-едър, докато стоеше изправен край вратата.