Сянката [bg]

Отново се захванах с багажа.

— Е, ако някога почнеш да пишеш, обади се.

Тя отвърна с типичния си гърлен смях.

— Наистина ли смяташ, че за да напиша книга, ще ми трябва човек като теб?

Рут се изправи, разхлаби колана и за момент си помислих, че ще се съблече, но тя само се загърна по-плътно с халата. Затегна колана със сила, върза го на възел и категоричният жест някак възстанови превъзходството й над мен. Правото ми на достъп се отменяше окончателно. Решителността й бе тъй твърда, че ме обзе неволен копнеж и ако беше протегнала ръце, щях на свой ред да се хвърля в прегръдките й. Но Рут се завъртя и с добре трениран жест на премиерска съпруга дръпна шнура на завесите.

— Обявявам деня за официално открит — заяви тя. — Бог да го благослови заедно с всичко, което ще ти донесе.

— Е — казах аз, гледайки пейзажа навън, — явно наистина е дошло утрото след миналата нощ.

Дъждът бе преминал в суграшица и по моравата се валяха боклуци от бурята — клонки, клечки, преобърнат бял ракитов стол. Тук-там, на завет край вратата, суграшицата се беше слепнала от студа на ивици като парчета стиропор. Единственото светло петно сред дрезгавината бе отражението на лампата в спалнята. Напомняше летяща чиния, увиснала над дюните. В стъклото виждах съвсем ясно лицето на Рут — бдително и навъсено.

— Няма да разговарям с теб — каза тя. — Не искам да пише за мен в скапаната си книга, нито пък с твоя помощ да ми изказва похвали и благодарности. — Завъртя се, тръгна към вратата и на прага спря. — Вече да не разчита на мен. Ще се разведа. А после тя да му ходи на свиждане в затвора.

Чух как вратата на нейната стая се отвори и затвори, малко по-късно долетя едва доловимият шум на вода в тоалетната. Почти приключвах с багажа. Сгънах дрехите, с които ми бе услужила предишната вечер, и ги сложих на стола, прибрах лаптопа в ръчната чанта и остана единствено ръкописът. Дебелата купчина листове лежеше на масата, където я бе оставила Рут: осем сантиметра неприветлива хартия — моят пътеводен знак, моята вярна следа, моят път към богатството. Не можех да работя без ръкописа, а не се полагаше да го изнасям. Хрумна ми спасително оправдание: може би разследването за военни престъпления променяше тъй цялостно обстоятелствата в живота на Ланг, че старите правила не важаха. Поне така можех да кажа. Определено нямаше как да остана тук и час по час да се сблъсквам унизително с Рут. Пъхнах ръкописа в куфара заедно с плика от архива, затворих капака и излязох в коридора.

Бари от специалните служби седеше на стол до вратата с книгата за Хари Потър. Откъсна от страниците широкото си лице и ми хвърли поглед, изпълнен с досада и недоволство. По устните му трепна подигравателна усмивка.

— Добро утро, сър. Приключихме за тази нощ, а?

Той знае, помислих си аз. И веднага дойде другата мисъл: Много ясно, че знае, глупако. Това му е работата. За миг си представих как разговаря насмешливо с колегите, как предава в Лондон официалния отчет за наблюденията си, как в някоя папка влизат дискретни бележки и изведнъж се разтърсих от обида и ярост. Може би трябваше да реагирам с намигане или съзаклятнически майтап: „Е, господине, нали знаете поговорката, стара цигулка най-хубаво свири“ или нещо от сорта, но вместо това отвърнах студено: