Сянката [bg]

— Такива са рисковете на сатирата.

— А чий е този телефонен номер?

Трябваше да си знам, че ншцо няма да й убегне. Тя ми показа снимката с изписания отзад номер. Не отговорих. Усетих как лицето ми пламва. Разбира се, трябваше да й кажа по-рано. Сега сам се бях нагласил да изглеждам виновен.

— Е? — настоя Рут.

— На Ричард Райкарт — тихо казах аз.

Струваше си да се види изражението й. Сякаш бе глътнала стършел. Тя вдигна ръка към гърлото си и тихо ахна.

— Ти си се обаждал на Ричард Райкарт?

— Не аз. Трябва да е бил Макейра.

— Невъзможно.

— Кой друг може да е записал номера? — Подадох й мобилния си телефон. — Опитай.

За няколко секунди Рут се втренчи в мен, като че си играехме на въпроси и отговори, после посегна, взе телефона и набра четиринайсетте цифри. Вдигна го до ухото си и пак ме погледна. Около трийсет секунди по-късно по лицето й плъзна тревожна тръпка. Тя прекъсна връзката с треперещи пръсти и остави телефона на масата.

— Той ли беше? — попитах аз.

Рут кимна.

— Мисля, че беше на ресторант.

Телефонът зазвъня, тръпнейки върху масата като жив.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Каквото искаш. Телефонът си е твой.

Изключих го. Настана тишина, нарушавана само от пукота и фученето на огъня в камината.

— Кога разбра? — попита Рут.

— Днес. Когато се настаних в стаята на Макейра.

— И после отиде до Ламбъртс Коув да видиш къде са открили трупа му?

— Точно така.

— И защо го направи? — Гласът й бе съвсем тих. — Кажи ми честно.

— Не съм сигурен. — Помълчах, после не можах да се удържа. — Там имаше един човек. Стар кореняк, който познава теченията в пролива. Каза, че няма начин по това време на годината тяло от ферибота да изплува в Ламбъртс Коув. Каза още, че една жена, която има къща точно зад дюните, видяла фенерчета на плажа през нощта, когато изчезна Макейра. Но после паднала по стълбите и сега е в кома. Така че не може да каже на полицията. — Разперих ръце. — Само това знам.

Рут ме гледаше с леко разтворени устни.

— Значи — бавно изрече тя — само това знаеш. Господи. — Взе да опипва с длани кожената тапицерия на дивана, после насочи вниманието си към масата и зарови под снимките. — Господи. По дяволите. — Тя щракна с пръсти към мен. — Дай ми телефона си.

— Защо? — попитах аз, докато го подавах.

— Не е ли очевидно? Трябва да се обадя на Адам.

Рут пое телефона, огледа го и бързо започна да набира с палец. Но някъде към средата на номера спря.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо.

Гледаше през рамото ми някъде зад мен и хапеше устни. Палецът й беше върху клавишите и задълго остана там, докато накрая тя отново сложи телефона на масата.

— Няма ли да му се обадиш?

— Може би. След малко. — Рут се изправи. — Първо отивам да се поразходя.

— Но сега е девет през нощта — възразих аз. — Вали като из ведро.