Сянката [bg]

Включих двигателя и докато се спусках по рампата към дъжда и вятъра в Удс Хоул, сателитният екран пак ми предложи познатата златна пътека. Би било съвсем просто да паркирам и да отида да закуся в някой от близките барове, но оставих автомобилната колона да ме води напред — през мръсната зима на Нова Англия нагоре по Удс Хоул Роуц към Локъст Стрийт, главната улица и по-нататък. Резервоарът беше пълен до половината и разполагах с целия ден.

„След двеста метра отбийте по втория изход от кръговото движение.“

Отбих и през следващите четирийсет и пет минути се движих на север по магистралите, повтаряйки в общи линии маршрута на идването си от Бостън. Това отговаряше поне на един въпрос: където и да бе ходил Макейра преди смъртта си, явно не ставаше дума за среща с Райкарт в Ню Йорк. Запитах се какво ли го е примамило в Бостън. Летището може би? В съзнанието ми изплуваха фантазии как посреща на летището някого, може би долетял от Англия, как сериозното му лице гледа напрегнато към небето, как се здрависват набързо в чакалнята, а после тръгват към някакво тайно място за среща. А дали самият той не бе отлетял за някъде? Но точно когато този сценарий започна да се оформя във въображението ми, бях насочен на запад към магистрала 95, а дори с мизерните си познания за географията на Масачусетс разбирах, че така вероятно обръщам гръб на летище „Логан“ и отивам към центъра на Бостън.

Двайсетина километра карах колкото се може по-бавно по широкия път. Дъждът бе спрял, но не просветляваше. Термометърът сочеше външна температура четири градуса под нулата. Обширни гористи пространства се редуваха с езера, бизнес сгради и високотехнологични фабрики, блестящи гордо като аристократични клубове или изискани гробища насред грижливо планирани и поддържани зелени площи. Тъкмо започвах да си мисля, че Макейра може да е бягал към канадската граница, когато гласът зад мен нареди да отбия по следващия изход от магистралата, и аз слязох на друго шосе с шест платна, което според монитора се наричаше „Конкорд“.