Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Но аз не съм Катрин — казах, докато се опитвах да наредя всички нови величини в старото уравнение.

— Мислех, че си — отвърна той. — Онази вечер в задния двор, с пурите. Книгата беше изчезнала, Катрин не дойде на срещата при фонтана. И изведнъж се появи ти с книгата и аз си казах: „Тя знае кой съм“. Обаче не каза нищо и заради това те попитах за заглавието. „Нежност“. И ти каза точно това, което тя беше написала, а аз си помислих: „Била е тук през цялото време“.

Умът ми се зарови из разхвърляни късчета от спомени. Онази вечер с пурите, обществената пералня, партито у Хюго. Трябваше да има нещо там, нещо, което да му покажа. „Виждаш ли, ето заради това е трябвало да осъзнаеш, че не съм Катрин. Ето заради това не е трябвало… не е трябвало.“

— Качих бележките из целия интернет — казах аз. — Ти ме остави да го направя. Ти ме остави да кача нейните бележки.

— Реших, че ме питаш за разрешение онази вечер в пералнята. Мислех, че не казваш нищо, защото искаш да се преструваме, да играем поредната игра. Бях очарован от това.

Понечи да ме хване за ръката, но се спря.

— Онзи ден, когато оправяше колелото ми — казах аз. — Когато намерих книгата у вас. Тогава ли разбра истината?

Той кимна.

— Тя е някъде там. И смята, че си я изоставил. Смята, че си ми дал книгата, за да правя реклама на „Водното конче“. О, боже!

— Опитах се да я намеря. Оставих писмо на мястото, където…

— Където сте си писали.

— Където беше книгата. Но тя не дойде за него.

— Твоето писмо до нея — казах аз и въобще не прозвуча деликатно.

— Държиш се така, все едно съм ти изневерил. Не съм.

— Не, не си изневерил на мен. Изневеряваш на нея с мен. Ти си я обичал — казах аз, като изплюх последната дума към него.

— Обичам теб.

— Защото си смятал, че аз съм Катрин.

Той отпусна глава в ръцете си. Наблюдавах как раменете му се повдигат и спадат.

— Когато реших, че си Катрин, се почувствах благодарен. Не можех да повярвам на късмета си.

Усетих лекият вятър да гали врата ми. Децата си играеха и пръскаха във фонтана. Някакъв гущер се мушна бързо под близкия храст.

— Аз не бих могла да напиша такива бележки.

— Не можеш да си сигурна.

— Мога. Знам, че никога не бих отговорила на бележките ти. Знам.

— Но сега би го направила.

Беше прав. Щях да му отговоря. Щях да го направя, защото бях сляпо влюбена против собствената си воля. Щях да му отговоря, защото сърцето ми забързваше ритъм всеки път, когато чуех стъпките му да приближават вратата ми. Щях да му пиша, защото всеки път, когато отворех очи и той беше до мен, се изпълвах с почуда и благодарност. Щях да му пиша, заради това, което той означаваше за мен. Само че нищо не беше истинско. Човекът, в който се превръщах, когато бях с него, съществуваше единствено защото той мислеше, че съм Катрин.

— Всичко е лъжа — издишах целия въздух от дробовете си, за да произнеса тези думи.