Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

Пет седмици. Толкова време ми беше отнело да събера отново парченцата от живота си. Бях тръгнала от нежеланието да призная, че прекарвам много време във „Водното конче“, и стигнах до това да съм съдружник. Преди пет седмици отчаяно преследвах Ави за помощ, за да си намеря работа. Сега двете с нея пиехме чай, който наистина става за пиене. В офиса на „Водното конче“ преглеждахме с Робърт отчетите и търсехме начини да подобрим финансовото положение на книжарницата. Преди пет седмици разговорите с Джейсън бяха толкова неприятни, колкото постоянен сърбеж на място, където не е възпитано да се почешеш пред други хора. Сега бяхме сключили примирие. Най-накрая прие сайта, който бях създала, и се занимаваше с блога ни под псевдонима Лумокс. Отговаряше на въпроси за книги (да, имаме „Хари Потър“ на испански), за новото ни работно време (от 10,00 сутринта до 10,00 вечерта) и кого трябва да убиеш, за да се включиш в игрите в петък вечер (списъкът беше дълъг). Също така хората питаха дали сме открили нещо за Хенри и Катрин (не… nada… нула). Преди пет седмици все още бях, ако не наранена, то поне разочарована. А сега седях под любимото си дърво на одеялото с лосове на Хюго само на няколко крачки от мястото, където Хенри е чакал Катрин, и усещах как се разтапям, защото знаех, че Раджит е наблизо.

„Пайъниър Парк“ беше на няколко преки от „Водното конче“, между кметството и библиотеката, и единственият път до него беше по странична уличка, така че можеше да разбереш за парка само ако отидеш до библиотеката за книги. На малка табела на входа му пишеше, че първоначално това място е било гробище и е било дарено от Мария Тринидад Пералта де Кастро през 1861 г. Сега обаче паркът беше изпълнен с тревни площи и преяли катерици. Имаше широки дървени пейки по пътеките и големи дъбове гледаха отвисоко на околните сгради, все едно бяха гости, които са прекалили с престоя.

Любимото ми дърво беше грамаден дъб с един клон, който висеше почти до земята и с малко помощ човек можеше да седне на него. Докато чаках Раджит и двата дюнера с агнешко, се бях опънала на едно одеяло и бях свалила обувките си, пръстите на краката ми докосваха тревата. Четях роман на Лори Колуин. (Как бях живяла досега, без да съм чела нищо от Лори Колуин?) Раджит закъсняваше, не с много, но все пак закъсняваше. Обяд в парка? Бях оставила бележка в джоба на дънките му миналата вечер и когато пристигнах във „Водното конче“ тази сутрин, видях едно жълто листче, закачено от вътрешната страна на раницата ми. Да.

Изправих се, протегнах се и тръгнах по алеята към фонтана. Фонтанът на Хенри и Катрин. Неделя е първият ден от лятото. Чакай ме в „Пайъниър Парк“ до фонтана в 12,00 ч. Това беше единствената бележка, която задържах само за себе си — една малка част от Хенри и Катрин само за мен.