Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

• Аз съм времето — ако се откажа от преследване на времето (или дори от елементарна пресметливост във връзка с него), то аз в някакъв смисъл се отказвам от себе си, от своята „самост“;

• доколко живея, а също и как живея — това е моята основна грижа, която ме занимава всекидневно, дори и да не съзнавам това;

• моята загриженост за живота и неговата пълнота се резюмира в загрижеността ми „да уловя“ времето и едва така да остана при себе си, при живота си, в противен случай се оказва, че „страня“ от тях дори и да не го искам;

• главният ми жизнен проблем е времето, аз всъщност само него решавам във всеки миг (разпореждайки се със себе си, живота си и с моментите, в които „разполагам“ преживяванията си) и така побеждавам индиферентността, справям се с безразличието към „всичко“, но най-вече към самия себе си;

• оказва се, че „опорните точки“, чрез които „мога да преобърна света“, са поне две: аз и времето на моя аз, времето, без което което аз не съществувам;

• разпадането на моя суверенен аз е именно безвремието, от което произлиза безсмислието на един живот, усещането за абсурд е симптом на актуално преживяваното безвремие;

• ужасът, всичко вледеняващият ужас (пораждан от предчувствието за провал) е неусетното в началото, но все по-засилващо се и усещаното вече от цялото същество потъване в безвремие и безсмислие;