Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Тази мисъл изразява най-важното, дълбоката връзка между живот и време — между съществуването, което сме избрали, и времето, което по този начин сме породили. Самите ние сме времето, но не по начало, а съобразно съществуването, което „водим“ или… „караме“, съобразно степента, в която наистина живеем. Според тази проницателна идея човек дори може да се окаже… извън времето — ако е избрал определен род съществуване, подходящ за „жизнената форма“, надрастваща самото време. Да запомним добре и внимателно казаното от Шпенглер, неговият автентичен смисъл е този: „Аз съм времето — доколкото живея, аз самият, не нещо друго!“. Познато ли ни е това гордо самосъзнание — или никога не сме се издигали до него?

Това „доколкото живеем“ или „доколкото живея“ — защото животът на всеки човек е негово лично и отговорно дело — съдържа „възела“ на целия проблем за времето. „Доколкото живея“ не е равносилно на „как живея“, макар че вероятно е и това; но още по-вероятно е, че е нещо повече. От друга страна ние често казваме „като че съществувам, но не живея“ и разбираме, че съществуването сякаш е „непълноценен живот“, живот, на който нещо твърде значимо се е изплъзнало. Според това излиза, че има някаква граница, отвъд която започва животът, а до нея е разположено съществуването, което „не заслужава“ да се нарече живот. Затова моето „доколкото живея“ в някои случаи ме поставя отвъд тази граница и „при“ живота — само ако обаче живея „както следва“, „както трябва“, поне с един стремеж към пълнота и пълноценност. Едва в този смисъл отново се появява въпроса „А как живея?“, който съвсем не бива да се пренебрегва: като че ли от „как“ зависи „колко“ и „доколко“ живея и дали изобщо съществуването ми „може да се нарече живот“. „Доколко“ като израз, от друга страна, ни навежда на представата за степен, т.е. „малко“, „средно“, „много“, „твърде“, „съвсем малко“, „никак“ и пр. Оказва се, че трябва да се стигне до „известно ниво“ на живот, да се придобие или „присвои“ известно количество живот, за да можем да кажем с право „аз живея“. (Защото ако ме попитат: „Живееш ли?“, „Колко и как живееш?“ и пр., аз да мога да кажа: „Да, при това толкова и толкова, така и така, не другояче!“). Ако живееш „съвсем малко“, „едва-едва“, т.е. под границата, зад която се отива при живота, то тогава на твоето не си струва да се казва „живот“, на него му липсва твърде много за да може с право да бъде смятано за живот в истинския смисъл. Паралелно на нашата