Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
Всъщност, доколкото съм успял да ги засека с бегъл поглед, и двамата са заплашителни: широкоплещести и едри на ръст, изобщо кавалери по мярка за скъпата Флора. За миг ме връхлита коварната мисъл, че може би дължа това внимание именно на Флора. Обидна мисъл. Но както казва Виолета, почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до едни такива неща…
Случайно съвпадение? Подобен въпрос би могъл да възникне само пред новака. Носът ми е достатъчно трениран, за да надуши брояча не от десет метра, а от далеч по-голямо разстояние. И умът ми е достатъчно рутиниран, за да си кажа веднага, че независимо от туй, кой ги е пратил тия двамата, трябва да забравя за срещата и да се измъкна час по-скоро към горния град.
Час по-скоро, това предполага да използувам асансьора. В случай, разбира се, че успея навреме да вляза и да затръшна вратата под носа на ония двамата. Защото да пътуваш в един асансьор с такива спътници не винаги е препоръчително.
Продължавам към мястото на срещата, макар и вече без всякакво намерение за среща. Ония отзад, изглежда, са отгатнали намерението ми, защото натискат газта и почват да скъсяват разстоянието. Налага се и аз на свой ред да изоставя лицемерната походка на безцелен зяпач и също да натисна газта. Нищо чудно, че в няколко мига движението ни се превръща в състезание по бързо ходене.
Вече няма съмнение: броячите имат по-големи амбиции от едно обичайно броене. Правя бърз преглед на положението. Първата касетка с негативите е в тайника-волво. Втората лежи в миниатюрната кухина, в тока на едната обувка. Скривалището не е чак толкова хитро, но не е и съвсем ненадеждно, поне додето обувките са на краката ми. Само че в джобовете ми има и сума домакински уреди — фотоапаратът-запалка, предавателят-писалка, далекогледът, отварячката за врати, без да броим капсулите. Не, съвсем не съм готов за проверки.
Бих могъл, естествено, да подмина асансьора и да продължа по улицата край реката. Но аз я виждам вече, тази улица, и тя е достатъчно безлюдна и достатъчно дълга, за да може да ме изпълни с упование. Другото е все пак за предпочитане. Нужна е само малко бързина.
И понеже е нужна бързина, аз изведнаж побягвам, освободен от бремето на неуместната стеснителност, и се понасям към очакващия ме празен асансьор. Само че онези двамата също се затичват и вече съвсем ясно чувам стъпките им по паважа и нищо чудно, че ги чувам толкова ясно, тъй като още малко и двамата ще се изравнят с мене и ще ме притиснат от две страни, защото очевидно съм надценил възможностите си или съм подценил техните.
Напрягам последни сили и съумявам все пак да стигна асансьора с преднина от метър и нещо, обаче това е съвсем нищожна преднина и когато, озовал се в четвъртитата кутия на това древно подемно устройство, опитвам да дръпна вратата под носа им, усещам, че те с цялата тежест я теглят навън, защото тия проклети врати на асансьорите винаги се отварят навън, и единственото, което ми хрумва внезапно, е да пусна вратата също тъй внезапно и двамата точно според очакванията ми се търкулват назад и аз бих могъл да натисна копчето и да потегля, за да свърши приказката с традиционния щастлив край, само че преди един асансьор да потегли, вратата трябва да бъде затворена, а преди да изпълня въпросната операция, двамата броячи са скочили като по команда, втурнали са се напред и ето ги вече настанени в металната кутия заедно с мене и на две крачки от мене.
Двамата дишат тежко и ме гледат с тежки погледи, говорещи ясно, че ще ми платят за дяволъка. Единият, когото запомням по шоколадения костюм на светли райета, захлопва с груб жест вратата и дърпа подвижната решетка, а другият натиска копчето. Старата тромава машина потегля бавно и понеже поговорката гласи, че всяко заминаване е едно малко умиране, двамата бабаити настъпват от две страни към мене, за да ми докажат, че пословиците не лъжат.
Едрият юмрук на този отдясно връхлита главата ми, за да я сплеска в стената, но за негово нещастие главата ми не се оказва в тоя миг на уречената среща, а се забива в корема на другия отляво, докато този отдясно успява да разбие само собствения си юмрук. Аз също не съм кой знае какъв щастливец, тъй като коремът на оня тип е твърд като железобетонен бункер, обаче и моята глава не е много мека, така че резултатът е едно на едно, по-точно би бил едно на едно, ако досетливият ми юмрук не улучва едно място малко по-долу и което от приличие ще се въздържа да обозначавам.