Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
— Мисля, че простите неща ги разбирам — казва Виолета, като притиска до себе си мечето, сякаш то се готви да се разплаче. — Ако има нещо, което не разбирам, това са хората… И може би затуй винаги се боя от тях… дори от тези, които са любезни и дружелюбни…
— Има разни хора — произнасям нравоучително. — И въпросът не е само дали са дружелюбни, а и какво се крие зад дружелюбието им: съчувства или сметка.
— Но какво всъщност искат всички тия хора от мене? — запитва ненадейно младата жена, сякаш с баналните си поучения съм засегнал тъкмо скритата рана. — И вашата квартирантка… и оная голяма немкиня, дето тази заран ме покани на чай и торта в сладкарницата… и онзи господин Кьониг… чували ли сте такъв?…
— Името ми е познато… — казвам колебливо.
— То е познато на цял свят, защото ако вземете напосока пет души, един от тях ще е Кьониг, но аз имам предвид господина, който вчера дойде да ме пита не продавам ли вилата, ама наистина ли не я продавам, ама съвсем наистина ли не я продавам, защото той не можел да повярва, че не мисля да я продавам, след като имам друго жилище, а аз го запитах какво друго жилище, а той ми вика, че нали досега все сте живели някъде, а аз му казвам, мисля, че при такова нахалство бях в правото си да му кажа, какво значение къде съм живяла, а той отвръща, никакво значение, разбира се, просто си помислих, че сте готова да продадете ако не вилата, то поне това, другото жилище, къде всъщност беше то и има ли изглед към езерото, а аз го питам за какво езеро става дума, а той вика, ами че вие по-добре знаете, докато накрая, колкото и да беше грубо, наложи се да му хлопна вратата под носа…
Тя разказва тая малка повест, достойна за интересното заглавие „Неканен гост“, в скоропоговорка и леко задъхана, като че внезапно овладяна от порива да излее натрупаната горчивина, и аз отлично я разбирам, защото наистина не е приятно да влезеш в бащината си къща и внезапно да установиш, че си попаднал в змиярник.
— А как си обяснявате тия неща? — осмелявам се да запитам.
— Никак, ама абсолютно никак. Нали ви казвам: струва ми се, че по-лесно разбирам предметите или животните, отколкото хората.
Тя замълчава, поставя отново мечето в легнало положение на скута си, сякаш му е дошло време да спи, сетне забелязва:
— И може би така е по-добре, че не разбирам. Защото, ако почна да разбирам, боя се, че ще ми стане още по-страшно. Ето одеве например си помислих: не ме ли привлече тази немкиня нарочно в сладкарницата, за да бъде убит през това време оня нещастен човек. Навярно почвам да фантазирам и сигурно фантазирам, но почнеш ли да мислиш, вече не можеш да се спреш и стигаш до страшни неща…
— Около вас наистина стават известни неща — признавам. — Ако не непременно страшни, то най-малкото странни…
— Да, но защо? — запитва с измъчен израз жената. — Какво съм им направила? Какво търсят от мене?
— От вас навярно — нищо. Но може би търсят нещо от вилата. Прегледахте ли добре помещенията, дето е живял баща ви?
— Как искате да ровя, когато няма и десет дни от погребението? И като си помисля само, че са го погребали без мене. Ще повярвате ли, че научих за смъртта му съвсем случайно от един стар вестник… Така изолирано живея, че дори…
— Ах, скъпа моя!… О, Пиер… — раздават се в тоя миг зад гърба ни възклицания, чийто произход не е трудно да отгатна.
— Здравейте, Розмари — кимам, като се изправям. — Всъщност вас бях тръгнал да търся, но сега вече трябва да потеглям. Ще се видим довечера.
— Заповядайте някой от тези дни на чай, заедно с госпожицата, разбира се — предлага Виолета с уморена усмивка. — Ще ми бъде много приятно.
И тя ме поглежда малко по-продължително от необходимото, като че за да ми подскаже, че наистина държи на свиждането и че разговорът помежду ни не е приключил.
Розмари се настанява тутакси на скамейката, явно доволна, че съм й отстъпил мястото и че съм ги освободил от присъствието си. А аз потеглям надолу с тъкмо обратните чувства, защото тази Виолета, каквато е простосърдечна и настроена за излияние, е готова жертва в ръцете на моята прекрасна дама. Да се надяваме, че дамата поне отчасти ще ме информира за някои подробности. Което при установилата се помежду ни хладина съвсем не е сигурно.
Часът е шест без четвърт. Намирам се в долния град и поемам донейде преждевременно по дългата мрачна галерия, водеща към площадчето пред асансьора. Преждевременно, ала и преднамерено, защото при подобни срещи не е излишно да провериш, додето не е станало късно, дали някой трети човек не е решил да се яви неканен на срещата.
Оказва се, че се е явил. И дори не един, а може би двама. Разбирам го едва когато тръгвам с бавни кънтящи стъпки по галерията. Вероятно съм бил проследен с кола, а сега са спрели колата зад завоя и за по-голяма интимност са ме сподирили пеша. Единият върви на десетина метра зад мене под аркадите и крачките му кънтят в пълна дисхармония с моите, което, естествено, ме дразни. Би могъл поне да спазва ритъма. Другият се мъкне покрай шосето, паралелно на галерията, безшумен и заплашителен.