Тайфуни с нежни имена

— Просто ви боготвори.

Продължихме още известно време в тоя тон, ала за да не се покаже съвсем неблагодарна, Розмари все пак призна, че сведенията ми не са без значение, и изрази надежда, че ще успея в най-близко време да изясня още някои подробности и изобщо да превзема напълно масивната крепост, без това да предполага непременно, че трябва да се катеря върху нея в буквалния смисъл на думата. Изобщо всичко завърши в доста примирителен тон. И все пак в отношенията ни се бе настанила някаква лека хладина. Съвсем лека, колкото да не заврим от жега.

Изкачвам се до спалнята, за да хвърля през процепа на завесата бегъл проверовъчен поглед към насрещната вила. Полицаите навярно вече са свършили работата си. След две поредни убийства на едно и също място хората почват да добиват трудови навици и всичко върви по-бързо. Градината е безлюдна, а също и мрачният хол, чиито завеси са вдигнати и който ми се разкрива пустинен и ням. Ням и все пак по своему красноречив: значи Розмари не е отишла да успокоява онова бледо същество. Или ако е отишла, вече е изпълнила задачата си.

Няма какво повече да правя в тая празна вила, освен да чакам някой да се вмъкне, за да види и моята сметка. Излизам и поемам по алеята към гората просто за да се разтъпча и да погледна как се представя ситуацията отвън. Гората ме обгръща бавно, сенчеста и прохладна — една колонна зала, тържествена и тиха, зад чиито колонади, там в далечината, прозира смарагдовозеленото поле, а по-натам синята верига на планините, а още по-натам — заснежените грамади на високите върхове, над които синее небето.

Завивам по пътеката, за да поседна на първата срещната скамейка, обаче скамейката се оказва заета. Свито в единия й край, седи слабичко момиче с тъмна ученическа рокля и бяла якичка. А в скута на момичето лежи сиво плюшено мече. Девойката трепва, когато вижда да се приближавам, но аз бързам да я успокоя:

— Не се стряскайте… Аз съм вашият съсед… хазяинът на Розмари…

— Мисля, че съм ви виждала вече — кима девойката, която, както споменах по-рано, навярно отива към трийсетте.

— Ще разрешите ли да седна за минутка?

— Защо не? Скамейката не е моя.

— Не бих искал да ви досаждам…

— Съвсем няма да ми досаждате… Освен ако заговорите за онова ужасно убийство…

— Бъдете спокойна — отвръщам, макар че желанието ми е да заговоря тъкмо за убийството.

— Тук всички искат да ме успокояват и всички ми говорят все за неща, които още повече ме разстройват, сякаш не ти стига, че тази страшна картина все още ми е пред очите… и това тяло… и тая кръв… И дори да затворя очи…

— Няма да ги затваряте — съветвам я. — Когато искате да разсеете един кошмар, трябва не да затваряте очи, а да ги разтваряте възможно повече и да гледате тия обикновени предмети, които ви заобикалят, красивите дървета, ливадата, планините и небето… да се вслушвате в гласа на простите неща…