Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
— А нима въпросът за Фатума не е възниквал пред вас?
— Вижте, господине: ако върху главата ви падне саксия и ако все пак оцелеете, най-добре е да помислите не за Фатума, а за телефона на „Бърза помощ“. Ако пък не оцелеете… Е, ако не оцелеете, можете да бъдете уверен, че проблемата за Фатума вече никога няма да ви безпокои.
Приключила по този начин с трудния философски въпрос, Флора поема току-що сервираната от светкавичния Феличе чаша Дюбоне и отпива голяма глътка. Предполагам, че въпреки заплахите на съдбата Бенато би сторил същото, ако междувременно не е успял да разлее своята чаша. Обаче той е успял, за щастие върху собствения си костюм, а не върху тоя на дамата. Вездесъщият сънародник се притичва тъкмо навреме, за да прикрие следите с две чисти кърпи и да донесе ново Дюбоне. Ние с Флора следим с известно напрежение да не се повтори злополуката и Бенато, изглежда, също е в плен на подобни опасения, защото побързва да изпразни чашата на един дъх.
Додето съдружникът ми в очакване на коктейла от раци изяснява пред нас една от любимите си теми, и по-точно тази за зверските убийства, дело на мафията, немкинята се навежда леко към мене и ми прошепва с безучастния си глас:
— Тази заран оня, Пенев, е бил убит.
— Кой го е убил? Как?
— Също както Горанов: с нож в гърба.
— Но вие, изглежда, не слушате какво говоря — промърморва с лек укор Бенато. — А аз ви казвам, че в наши дни тия убийства наистина взимат заплашителни размери…
Най-сетне раците идват, а подир тях и телешкото филе с макарони по италиански, зелената салата, плодовата салата, кафето и напръстникът коняк за облекчаване на храносмилането. Изобщо, ако се оставят настрана няколко счупени чаши и съборените прибори, обедът минава съвсем нормално не само за Бенато, но дори и за Флора, която въпреки преждевременната гибел на кварталния си познат явно не е загубила апетита.
— Да пием по още едно кафе — предлагам с надеждата да чуя тъкмо това, което чувам:
— Чудесна идея, но аз лично ще ставам. Напускам с мъка тази тъй приятна компания, но неотложна среща ме приканва да тръгвам.
Бенато не само ни напуска с мъка, а вече и с мъка говори, тъй като следобедната дремливост го е обхванала напълно и срещата с домашния креват наистина е съвсем неотложна. Отпращам го прочее, поръчвам на Феличе добавъчна порция кафе и запитвам:
— Кога го откриха?
— Откри го онази, Виолета, към единайсет. Прибира се, тръгва към кухнята и наскача право върху него, както бил проснат в антрето с един нож в гърба. И вероятно е бил убит минути преди това, защото Виолета е излязла чак към десет, за да иде до сладкарницата на Остринг.
— Между десет и единайсет — бързо действуват — промърморвам.
— Остави тия подробности на полицията, момчето ми. По-важно за нас е: чий е следващият ред.
— Уместен въпрос. Радвам се, че се сещаш за него.
— Какво радостно има тук?
— Така по-лесно ще разбереш ползата от сътрудничеството с мене.
— В случай, че играеш чиста игра — подхвърля Флора.
— За това не се безпокой. Безпокой се за друго: ти имаш опасни съперници, скъпа.
— Виждам го и без да го казваш. Надявам се все пак, че те са и твои съперници.
— Аз не се интересувам от…
Фразата остава недовършена, защото дамата ми е направила предупредителен знак за приближаването на келнера. А когато Феличе се отдалечава, разговорът взима друга насока:
— Какво, срещата уредена ли е?
— Тъкмо с това дойдох да те ощастливя.
Думите звучат с интонацията на доста мрачен хумор.
— Къде и кога.
— Точно в шест. Долу, на входа на асансьора. Предполагам, че знаеш къде е.
— Кой асансьор? Онзи при катедралата? — питам невинно.
— Именно. Не другия на Емпайър Стейтс Билдинг.
До шест часа е още далече. И понеже Флора е предпочела да остане да пазарува нещо на главната улица, аз потеглям с волвото към Остринг с намерение да науча някои допълнителни подробности за убийството от милата Розмари, която е винаги в течение на всичко.
Розмари обаче не е в къщи. Подир паметната нощ у Флора в отношенията ми с квартирантката е проникнала лека хладина. Съвсем лека и едва забележима, но все пак хладина.
— Имам впечатлението, че вие твърде присърце и прекалено самоотвержено се заехте с атаката на тая немкиня — бе забелязала наемателката ми, когато се бях прибрал на следната заран.
— Ако не ме лъже паметта, това е задачата, която вие сама ми поставихте — опитах се да се оправдая.
— Да, но не в тоя сексуален смисъл, в който вие, изглежда, сте я разбрали.
— Сексуален смисъл… Нека да не преувеличаваме — избъбрах примирително.
— Не мислете, че ревнувам. Просто боя се за вас. Човек винаги започва с някои такива дребни отклонения от нормалния вкус, една вулгарно голяма жена или нещо от тоя род. А после съвсем неусетно стига до тежките извращения.