Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Значи не се знае къде е. Ех, че…
— Но май още не е минал оттук — досети се Пондър.
— А как би му хрумнало да ни навести? — унило промълви Архиканцлерът.
Библиотекарят се зави презглава и се унесе в още по-сладки сънища.
Като орангутан той копнееше за топлината на тропическите джунгли. Имаше едно незначително затруднение — никога през живота си не бе зървал тропически джунгли, защото първо си беше човек, а после се разви до маймуна. Въпреки това изобщо не му допадаше зимният студ. А беше библиотекар до мозъка на костите си, затова не би позволил и най-нищожно огънче да пламне сред книгите. Затова навсякъде другаде из Невидимия университет непрекъснато изчезваха одеяла и други подходящи материали за завивки. А в справочния отдел на библиотеката се трупаше все по-дебел пашкул около човекоподобния й отговорник.
Нещо изскърца до импровизираното му леговище, чу се шепот.
— В никакъв случай не палете фенера!
— Аз пък се чудех защо не го зърнах никъде цялата вечер…
— Сър, той си ляга рано преди Прасоколеда. Аха, намерих го… — зарадва се Пондър. — Провървя ни. Още не е напълнен. Ако се съди по миризмата, взел е назаем един от Ковчежника.
— Нима всяка година окача чорап?!
— Така изглежда.
— Но той не е дете, въпреки несъмненото си детинско простодушие…
— Сър, може би за човекоподобните не е съвсем същото…
— Хм, нима мислиш, че в джунглите празнуват Прасоколеда?!
— Не ми се вярва, сър. Все пак там нямат комини.
— А и краката им са късички. Ще бъдат доста онеправдани откъм дължина на чорапите, нали? Виж, ако окачат ръкавици, могат да се облажат. Ръцете им си ги бива, висят до земята.
— Прозорлива забележка, господин Архиканцлер.
— А какво е поставил върху… Брей, чаша вермут! Е, да не се похабява…
В мрака прозвуча припряно бълбукане.
— Сър, все пак вермутът беше за Дядо Прас.
— Ами бананите?
— Предполагам, че са за прасетата.
— За кои прасета?
— Не се ли сещате, сър? Четири грамадни шопара, които теглят шейната на Дядо Прас… — Пондър се позапъна и си спомни на колко години е. — Децата вярват и в тях — добави смутен.
— Банани за прасетата, а? Нетрадиционен подход. Аз бих им поднесъл жълъди. Или ябълки.
— Разбирам, сър, но работата е там, че Библиотекарят обича банани.
— Аха… искрена проява на щедрост. Ами добре, господин Стибънс, да се настаним удобно и да чакаме.
— Да, сър.
В тъмата проблесна огънче — Ридкъли, без да подозира, изложи на риск живота си, като си запали лулата.
„Аз чакам Дядо Прас — мислено си размахваше пръст Пондър Стибънс. — Седя на тъмно и чакам Дядо Прас! Аз! Привърженикът на натурфилософията. Мога веднага да кажа колко е корен квадратен от 27,4.15 Не е редно! А дори не съм си окачил чорапа. Поне щеше да има някакъв смисъл…“ Смръзна се за миг, после свали единия си моден островърх сандал и смъкна чорапа от крака си.
Олекваше му, като си внушаваше, че подлага на проверка интересна научна хипотеза. Някъде наблизо Ридкъли попита:
— Колко трябва да киснем тука според теб?
— Широко разпространено е схващането, че подаръците се доставят преди полунощ.
— Аха… Добре ли сте, господин Стибънс?
— Чувствам се чудесно, сър. Наистина. Ъ-ъ… Случайно да имате някаква карфица? Или пиронче?
— Не ми се вярва.
— Няма значение. Намерих ножче за разрязване на страници.
Тишината беше нарушена от неприятно дрънчене. Библиотекарят изсумтя насън.
— Ама какви ги вършиш?
— Бутнах лопатката за въглища до камината.
— А защо опипваш наоколо?
— Аз всъщност… Искам да проведа един експеримент. В края на краищата… Не се знае.
— Кое не се знае?
— Ами… изобщо. Не се знае.
— Знае се понякога — увери го Ридкъли. — Убеден съм, че вече знам много повече, отколкото преди години. Дори си мисля, че е чудно колко много знаеш, без да се усетиш, че си го научил. Питам се какво ли ще знам след време.
— Не се знае.
— Вярно.
Бинки препускаше леко през някакви мъгливи кълбета, а наглед не помръдваше.
— О, аз! — прошепна Хленчо.
— Какво има?
— Ами затвори си очите, ще разбереш.
Тя стисна клепачи и тутакси вдигна ръка към очите си.
— Пак виждам…
— Мислех, че само аз се мъча. Обикновено е така.
Кълбетата изчезнаха и под тях се откри зеленина.
Странна гледка. Наистина беше някаква растителност. Сюзън бе прелитала няколко пъти над поля и гори, дори над блата и джунгли, но те изобщо не изглеждаха толкова зелени. Пейзажът долу се мъчеше да докаже, че и зеленото е основен цвят в природата.
А онова криволичещо нещо…
15
Би трябвало да си признае, че отговорът ще гласи: „Ами пет цяло и нещо отгоре.“ Все пак би налучкал приблизително…