Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Двамата изправиха третото извънземно, извлякоха го обратно нагоре по рампата и затръшнаха вратата.
Нют изчака малко, в случай че последва някакво зрелищно светлинно шоу, но чинията просто си стоеше там. Най-накрая мина в тревната ивица и я заобиколи. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, се замисли виновно. Но за какво?
„И на Шадуел дори не мога да го разкажа, щото той сигурно ще ми вдигне страшна врява, задето не съм им преброил зърната!“
— Както и да е — заяви Адам. — Вие това с вещиците съвсем погрешно сте го разбрали.
Ония седяха на една порта сред полето и гледаха как Куче се търкаля в кравешките пити. Малкото помиярче май страхотно се забавляваше.
— Четох за тях — продължи той на малко по-висок глас. — Всъщност те открай време са си били прави и е погрешно да бъдат преследвани с Британска инквизиция и тям подобни.
— Майка ми каза, че те са били просто интелигентни жени, които са протестирали по единствения им достъпен начин срещу задушаващата несправедливост на доминираната от мъжете обществена йерархия — обясни Пепър.
Майка й четеше лекции в политехническото училище „Нортън“37.
— Да, ама тя, майка ти, открай време си ги разправя тия — обади се Адам след малко. Пепър кимна дружелюбно.
— Каза още, че в най-лошия случай били свободомислещи жени, изповядващи прогенеративния принцип.
— Какъв е тоя прогнепротивен принцип? — поинтересува се Уенслидейл.
— Де да знам. Май имаше нещо общо с коловете, дето ги украсяваме за Първи май, така мисля — обясни не много убедено Пепър.
— Е, аз пък си мислех, че се кланят на дявола — намеси се Брайън, но без машинално презрение. Към цялата работа с почитането на дявола Ония се отнасяха без предразсъдъци. Те се отнасяха към всичко без предразсъдъци. — Тъй де, дяволът по го бива от някакъв си тъп кол.
— Тъкмо тука бъркаш — забеляза Адам. — Не е дяволът. Някакъв друг бог е или нещо такова. С рога.
— ’Начи дяволът — настоя Брайън.
— Не — търпеливо заобяснява Адам. — Хората просто са ги бъркали. Той просто също е рогат. Казва се Пан. И е наполовина пръч.
— Коя половина? — поинтересува се Уенслидейл.
Адам се позамисли.
— Долната — заключи той най-накрая. — Ти пък как така не го знаеш? Аз си мислех, че това всеки го знае.
— Пръчовете нямат долна половина — заяви Уенслидейл. — Имат предна половина и задна. Също като кравите.
Погледаха още малко Куче, като тропаха с пети по портата. Беше твърде горещо за мислене.
После Пепър се обади:
— Щом има кози крака, не трябва да има рога. Те са към предната половина.
— Не съм си го измислил аз, нали така? — рече обидено Адам. — Просто ви обяснявах. Сега научавам, че съм си го измислил. Няма нужда да се заяждате с мене.
— Както и да е — продължи Пепър. — Тоя тъп Пън няма какво да ми циври тогава, че хората го били бъркали с дявола, щом е с рога. Хората просто са длъжни да кажат „А, ето го дявола“.
Куче започна да рови в една заешка дупка. Адам, на когото като че ли нещо му тежеше на душата, пое дълбоко дъх.
— Ама не трябва всичко да го вземате толкова буквално — възкликна той. — Тъкмо там е проблемът в днешно време. Груб материализъм. Точно хората като вас са тия, дето секат дъждовните гори и правят дупки в озоновия слой. В озоновия слой има една такава грамаданска дупка само зарад такива груби материализми като вас.
— Аз с нищо не мога да помогна — отвърна механично Брайън. — Още имам да плащам за оня тъп парник за краставици.
— В списанието го пише — додаде Адам. — Само за един говежди хамбургер трябват милиони хектари дъждовна гора. И всичкият тоя озон изтича навън, щото… — той се поколеба, — щото хората пръскат околната среда с дезодоранти.
— И китовете — досети се Уенслидейл. — Трябва да ги спасяваме.
Адам го погледна неразбиращо. Докато свършаваше старите броеве на „Нов Водолей“, не се беше натъкнал на нищо за китовете. Редакторите му бяха приели, че читателите са отвсякъде „за“ спасяването на китовете, също както приемаха и че дишат и ходят прави.
— Имаше едно такова предаване за тях — обясни Уенслидейл.
— И що да ги спасяваме? — попита Адам. Мярнаха му се някакви смътни видения — събираш спасени китове, докато събереш достатъчно за значка.
Уенслидейл се умълча и напрегна памет.
— Щото могат да пеят. И имат големи мозъци. Почти не са останали. Пък и без това хич не ни и трябва да ги убиваме, щото стават само за котешка храна и такива работи.
37
Денем. Вечер гледаше на пауъртаро на изнервени служители, защото старите навици умират трудно.