Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Имаше коса с миши цвят, която обграждаше слабо лице с остри черти. Носът й беше леко закривен и едното й око беше кривогледо. Беше кисела, но настроението й се промени, когато Саймън сложи на масата сребърна монета.
— Работила си тук и за предишния собственик?
— Да, мастър.
Напуканите й пръсти посегнаха към монетата, но Саймън я закри с ръка.
— Как се казваше той?
— Джослин. Джослин Блекуел.
— И какво знаеш за него?
— Хората на кмета ми зададоха същия въпрос. През деня работя като шивачка. Живея малко по-надолу по улицата. Дойдох по негова молба. Плащаше добре, а някои от клиентите даваха щедри бакшиши.
— А самият той?
— Беше много потаен. Не държеше нищо тук. Нощно време кръчмата винаги се затваряше, когато удареше вечерната камбана. Не позволяваше на никой да остане. Нито пък разрешаваше на нас да се качваме на горния етаж.
— Разговаряше ли с клиентите?
— Рядко, изглежда умът му беше другаде.
— Нямаше ли семейство или приятели?
— Поне аз не знам.
— Забелязвала ли си нещо необичайно?
— Чудех се защо ме нае и ми плащаше толкова добре. Но изглежда го интересуваше това, че мога да пиша и чета. Понякога излизаше рано вечерта и се връщаше точно преди камбаната. Друг път кръчмата беше затворена, вратите залостени, а прозорците със спуснати капаци.
— Защо? — попита Саймън.
— Не знам. Мисля, че ходеше някъде. Саймън отдръпна ръката си от монетата.
— Ти си наблюдателно момиче — поласка я той. — Сигурно си забелязала нещо.
— Беше самотник. — Прислужницата погледна монетата и облиза устни. — Понякога, когато кръчмата беше затворена, идвах дотук. Винаги си личеше, кога е празна и мастър Джослин го няма. Друг път виждах светлини. Имах чувството, че вътре има хора. Но никога не можах да разбера със сигурност. Както ти казах, вратите бяха заключени и залостени. Пък и не беше моя работа, затова не съм питала.
— Имате ли принадлежности за писане? — попита Саймън и сложи още една монета на масата.
— Разбира се.
Прислужницата се върна с очукан дървен поднос, парче пергамент, мастилница и перо. Саймън внимателно написа списък с имена.
— Можеш ли да четеш? Прислужницата кимна.
— Виж тези имена. Говори ли ти някое нещо? Жената занесе пергамента под фенера, който висеше от една колона. Взря се в него, устните й беззвучно се мърдаха. После се върна и остави списъка на масата.
— Нито едно не ми е познато. Сърцето на Саймън замря.
— Може би не е важно, но… — Тя присви очи. Саймън извади още една монета.
— Една вечер, когато Блекуел затвори, се готвех да си тръгна. На вратата се почука. Понечих да отворя, но той настоя да го направи.
— И какво стана? — попита Саймън.
— Блекуел каза… — тя притвори очи. — Да, сетих се. „Върви си, тук няма никой от твоите хора!“ Другият му отвърна „Нося съобщение от Господаря“
— Господарят? — попита Саймън.
— Да, точно така. Господаря, чух думата ясно. Блекуел влезе вътре. Забелязах, че е разсеян. Държеше малък свитък пергамент. Извика ми да си ходя и аз го послушах. Това беше всичко.
Саймън й подаде монетите, затегна колана със сабята, взе наметалото си и излезе. Беше стигнал средата на уличката, когато чу странен звук. Студени тръпки го побиха между раменете и той се обърна. Една фигура тичаше към него от сенките. Видя високо вдигнатото острие и зърна лицето на млада жена. Беше оцелялата Ратолиър. Саймън отстъпи, като отчаяно се опитваше да извади собствената си кама. Препъна се и падна. Претърколи се в калта и замахна с ръце, уплашен, че ще му нанесат смъртоносния удар. Когато вдигна поглед, фигурата беше изчезнала.
Саймън се изправи. Така бързо? Спомни си боя в пещерите. Той беше един от първите, изкачили стръмната скала под пещерата и Ратолиър сигурно го беше разпознала. Щом той беше успял да се върне в града рано тази сутрин, едва ли на нея би й отнело много повече време, да се промъкне обратно. Тръгна назад с извадена кама, като непрестанно се оглеждаше.
— Мастър Котърил! — Гласът на жената зловещо отекна в нощния въздух. — Мастър Котърил, не се безпокой. Без съмнение ще се срещнем отново.
Саймън прибра камата си и затича, като тихичко ругаеше собствената си глупост. Беше решил, че сборището на Ратолиър е унищожено, но Господарят беше още жив и оцелялата дъщеря сигурно се беше върнала в Глостър, за да го намери и да му каже какво беше станало. Въпреки всичко, той се успокояваше с онова, което беше видял в завещанието. Спря се в началото на алеята, преди да излезе на главната улица, близо до която група пристави седяха до позорните стълбове. Стоя там, докато се успокои, благодарен, че наблизо има хора. Никога вече нямаше да повтори тази грешка. Но къде за Бога можеше да е Мухоловката? Приставите започваха да го оглеждат с любопитство и Саймън продължи пътя си. Трябваше да се увери, да премахне съмненията от ума си.