Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Не се тревожи, отче приор! — обади се брат Мартин. — Този човек ми е приятел.
Саймън отстъпи и приорът влезе в стаята.
— Добре ли си, братко Мартин? — попита той разтревожено.
— Да, преподобни отче.
Без да го поканят, приорът седна на пейката до вратата. После подкани с жест Саймън да седне на табуретката до вратата.
— Сигурен ли си, братко? — повтори той. После насочи орловия си поглед към Саймън и го огледа от глава до пети.
— Това е Саймън Котърил — отговори брат Мартин. — Той ми е приятел. Преподобни отче, той ми донесе новини.
— Живеем в много смутни времена — обяви приорът. — Брат Мартин, който може би не беше толкова стриктен в обетите си, колкото би трябвало, сега е решил да остане тук. Каза ли му какво стана?
Саймън бързо погледна към брат Мартин, който преглътна с мъка и поклати глава.
— Брат Мартин може да идва и да си отива, когато пожелае — продължи приорът. — Но той избра да остане тук. Животът му е застрашен. На два пъти тук оставиха вино като подарък за него. — Той се усмихна насила. — И в двата случая виното беше отровено.
Саймън изненадано погледна брат Мартин.
— От Ратолиър ли? — попита той.
— Трябва да са били те — отвърна монахът. — Но има и по-лошо, нали преподобни отче?
— О, да, изпращаха и други подаръци — сладкиши, пасти, оставени на портата на манастира и всички отровени. Дори в параклиса на света Радегунд…
— Не ги ли видяхте? — намеси се брат Мартин. — Точно до вратата има малка галерия за хор. Оттам братята пазят гробницата. Двама послушници наблюдават оттам, просто в случай, че сборището изпрати някой тук да отмъщава.
— Брат Мартин ни каза как се е опитал да помогне да бъде унищожено сборището. — Приорът се изправи. — И за това има нашата благодарност. Така че, Саймън, разбираш защо дойдох. — Той направи знак за благословия във въздуха. — Макар по лицето ти да личи, че си почтен човек. Брат Мартин, мастър Котърил, довиждане. — И приорът излезе.
Саймън седна и се заслуша как стъпките му заглъхват по коридора. Брат Мартин още беше разстроен, потънал в мисли със сключени ръце. Гледаше в една точка над главата на Саймън, устните му се мърдаха беззвучно. Саймън се чудеше дали веселият монах не губи разсъдъка си. Най-после изглежда си спомни къде е. Примигна, потърка лицето си и вдигна чаша за наздравица към Саймън.
— И сега какво ще правиш, мастър дърводелецо? Ще се върнеш в Бъркли?
— Както Мухоловката, и аз бих искал да се махна от този град — отвърна Саймън. — Но има нещо за довършване — Господарят.
— Господарят ли?
— Да — потвърди Саймън. — Водачът на сборището.
— Откъде знаем, че е мъж? — Монахът почеса месестите си бузи.
— Трябва да е мъж.
— Винаги съм мислил, че трябва да е старата майка Ратолиър — каза брат Мартин. — Но хайде, Саймън, кажи ми всичко, което знаеш.
Младежът го послуша, осъзнавайки че времето минава, нарушавано само от време на време от шляпане на сандали навън и звъна на манастирската камбана. Брат Мартин седеше, скръстил ръце на масата, с наведена глава и внимателно слушаше. Понякога прекъсваше разказа на Саймън с въпрос. Дърводелецът млъкна, когато един послушник донесе поднос с храна от кухнята. Саймън установи, че е много гладен, но забеляза, че брат Мартин само рови из храната. Най-после той свърши и застина, скрил лице в ръцете си.
— Кой смяташ, че е Господарят? — попита той, като почука с нокти по масата. — Чудех се за милорд кмета…
— Но защо да се забърква в подобно нещо? — усъмни се Саймън. — Човек с неговото положение и власт? Не, не. Понякога подозирам Мухоловката.
— Защо? — с любопитство попита брат Мартин. — Той се беше скрил.
— Но от кого се криеше? — попита Саймън. — От сборището или от закона? Има много въпроси, които нямат отговори.
— Като например?
— Ратолиър. Майка и две дъщери. Чудя се кой е бил бащата.
— Какво те кара да питаш това? Може да е просто стара вдовица, която се е обърнала към силите на злото и е повлякла и дъщерите си.
— Бих искал да можех да се върна — отвърна Саймън. — Да се върна във времето на онази поляна. Отново се чувствам като дърводелец, братко; сякаш работя с дърво, но ми липсват някои парчета.
Той се изправи и брат Мартин го последва. Доближи се до него и го притисна към себе си.
— Ще дойдеш пак, нали, Саймън? Ще дойдеш да ме видиш и да ми кажеш какво става.
Саймън обеща и отстъпи.
— Най-добре иди при кмета — каза монахът. — Но бъди много внимателен.
Саймън напусна манастира малко по-късно и се отправи направо към Общината. Откри, че вече не се промъква по алеите, близо до стените, а върви открито. Предводителят на сборището, размишляваше той, може и да не беше открит, но с властта на Ратолиър беше свършено веднъж завинаги.