Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Ние се гледахме настойчиво.
— Тогава ние с вас трябва да сме единствените хора на света, които се радват, че тя се е родила момиче — прошепнах аз. — Защото не искам да имам повече, отколкото имам сега.
Той отвърна с горчива усмивка на придворен.
— А следващия път?
Дойде лятото и стана време дворът да поеме по прашните пътища към Съсекс, а после нататък, към Уинчестър и оттам към Ню Форест, за да може кралят да ходи на лов за елени от ранни зори до залез-слънце и всяка вечер да се отдава на пиршества с еленско месо. Съпругът ми яздеше със своя господар — когато мъжете бяха заедно, забравяха за ревността. Дворът се придвижваше, хрътките бягаха пред конете и джафкаха, соколите идваха по-отзад, в специална кола, придружавани от соколарите, които яздеха редом и им пееха, за да ги поддържат спокойни. Брат ми също беше тук, яздеше до Франсис Уестън, яхнал новия си черен жребец — едро и силно животно, което кралят му беше подарил от кралската конюшня, още едно доказателство за любовта му към мен. Баща ми беше в Европа във връзка с безкрайните преговори между Англия, Франция и Испания, и се опитваше да овладее амбициите на тримата млади и блестящи монарси, които си съперничеха за титлата най-могъщ крал на Европа. Майка ми яздеше с двора, следвана от свитата наши слуги. Чичо ни се движеше със собствените си служители, облечени в ливреите на рода Хауърд и както винаги, следеше със зорко око амбициите и преструвките на семейство Сиймор. С нас бяха още семейство Пърси, Чарлс Брандън и кралица Мери, неколцина лондонски златари, чуждестранните посланици: всички именити мъже на кралството оставяха земите, фермите, корабите, мините, търговията и градските си имения, за да дойдат на лов с краля — никой не смееше да пропусне това събитие, което можеше да донесе парични облаги, земи, някоя и друга услуга от страна на краля, а ако игривият му поглед паднеше на някоя хубавка съпруга или дъщеря, тогава човек можеше да се докопа и до някой по-висок пост.
Слава Богу, тази година на мен всичко това ми беше спестено. Бях щастлива, че съм сама и яздех бавно по пътечките в Кент. Ана ме посрещна в чистия двор на замъка в Хевър с потъмняло от гняв лице, като буревестник сред лято.
— Трябва да си полудяла — каза тя наместо поздрав. — Какво правиш тук?
— Искам да прекарам лятото с бебето тук. Имам нужда от почивка.
— Не изглеждаш така, като че ли имаш нужда от почивка — Ана огледа лицето ми критично. — Красива си — заключи тя ядно.
— Погледни я само — аз издърпах шала от личицето на Катерина. Тя беше спала през по-голямата част от пътуването, полюшвана от движението на каретата.
Ана погледна учтиво бебето.
— Симпатична е — каза тя неубедително. — Но защо не я изпрати с кърмачката?
Въздъхнах, защото разбрах колко е невъзможно да се обясни на Ана, че има и по-добри места на света от кралския двор. Тръгнах към залата и оставих дойката да вземе Катерина от прегръдките ми, за да й смени пелените.
— После ми я върнете — наредих аз.
Седнах на един от резбованите столове, наредени около голямата маса в залата и се усмихнах на Ана, която стоеше пред мен с нетърпеливото изражение на човек, канещ се да започне разпит.
— Всъщност, дворът не ме интересува особено — казах аз глухо. — Заради бебето е; няма да го разбереш. Имам чувството, че изведнъж съм стигнала до смисъла на живота. Той не е съсредоточен в това да се сдобиеш с кралското благоволение, нито да се утвърдиш в двора. Дори не е свързан с издигането на семейството. Има неща, които значат повече. Искам тя да е щастлива. Не искам да я изпратят някъде далеч от мен, веднага щом започне да ходи. Искам да бъда добра с нея, да я възпитават пред очите ми. Искам тя да израсне тук и да познава реката, полята, върбите и мочурливите ливади. Не искам да бъде чужденка в собствената си страна.
В погледа на Ана се четеше безразличие.
— Това е само едно бебе — заяви тя категорично. — И има голяма вероятност да умре. Ще имаш много други. С всяко едно ли ще се държиш така?
Трепнах при тази мисъл, но тя дори не забеляза.
— Не зная. Не знаех, че тя ще ме кара да се чувствам така. Но това е истината, Ана. Тя е най-ценното нещо, което имам на този свят. Много по-важна е от всичко останало. Не мога да мисля за нищо друго освен за това тя да расте здрава и щастлива. Когато плаче, сякаш в сърцето ми се забива нож — не мога да понеса мисълта, че тя въобще плаче. Искам да я гледам как расте. Няма да се отделя от нея.