Другата Болейн

Баща ми се сърдеше, че съм родила момиче — или поне така твърдеше майка ми — тази новина дойде от външния свят, който вече ми беше станал чужд. Чичо ни беше разочарован, но решен да не го показва с поведението си. Аз кимах и се преструвах, че проявявам интерес, но всичко, което ме вълнуваше, беше радостта ми от това, че тази сутрин тя си беше отворила очичките и се беше вгледала в мен по-напрегнато от друг път, сякаш разбираше, че аз съм майка й. Баща ми и чичо ми не бяха допуснати при родилката, а кралят не повтори визитата си. Имах чувството, че това място беше убежище, тайна стая, в която мъжете, техните намерения и коварства нямаха място.

Джордж дойде, нарушавайки с присъщата си елегантна небрежност установените правила.

— Нищо чак толкова страшно не се случва тук, нали? — попита той, надничайки през вратата.

— Нищо — отвърнах аз с усмивка, подканих го да влезе и подадох бузата си за целувка. Той се наведе и ме целуна силно по устата.

— О, колко е прекрасно, сестричке и млада майко — колко забранени удоволствия на едно място. Целуни ме отново — целуни ме така, както целуваш Хенри.

— Стига толкова — избутах го аз. — Ела да видиш бебето.

Той надзърна в обятията ми, където тя спеше.

— Хубава косица — каза той. — Как ще я кръстите?

Хвърлих поглед към вратата и се уверих, че е затворена. Знаех, че на Джордж мога да се доверя.

— Искам да я нарека Катерина.

— Доста странно желание.

— Не виждам защо. Аз съм нейна придворна дама.

— Но това е бебето на съпруга й.

Аз се разсмях — беше невъзможно да скрия радостта си.

— О, зная, Джордж. Но аз започнах да й се възхищавам още от момента, в който започнах службата си при нея. С това искам да й засвидетелствам почитта си — независимо от случилото се досега.

Той все още не изглеждаше съвсем убеден.

— Смяташ ли, че тя ще го изтълкува по същия начин? Дали няма да го приеме като подигравка?

Тази мисъл така ме разтърси, че притиснах Катерина по-здраво към себе си.

— Тя дори не би допуснала мисълта, че бих искала да злорадствам по неин адрес.

— Ей, защо плачеш? — попита Джордж. — Няма защо да плачеш, Мери. Спри да плачеш, млякото ти може да секне или да стане Бог знае какво.

— Не плача — казах аз, без да обръщам внимание на сълзите, които се стичаха по страните ми. — Не искам да плача.

— Е, тогава спри — настоя Джордж. — Спри, Мери. Майка ни сега ще дойде и всички ще ме обвиняват, че съм те разстроил. И ще добавят, че изобщо не ми е тук мястото. Защо не дочакаш момента, в който ще можеш да излизаш оттук и сама не попиташ кралицата дали такъв комплимент би й се понравил? Това е всичко, което мога да ти предложа.

— Да — казах аз, внезапно успокоена. — Или мога първо да го направя, а след това да й обясня.